Международен маршрут Е3: Ком – Емине


Въведение

 

Здравейте! Аз съм Светльо! Планината е моят начин на почивка, развлечение и лечение за всички болести! Да, планината е нещо свято за мен. Няма нещо, което ме кара да се чувствам толкова добре, колкото ходенето на планина със семейството или с приятели.

Със съпругата ми Ани обичаме лятото да ходим на различни места в планината. Предпочитаме спокойствието и уединението. Посещавали сме повечето планини в България и сме били на невероятни места, но имаше нещо, което ни липсва. Това е голямото „Е“. За да станеш член на клуб „Голямото Е“ е нужно да си изминал трите Е-та в България. Това са:

-              Международен маршрут Е3: Ком – Емине

-              Международен маршрут Е4: Витоша – Верила – Рила – Пирин - Славянка

-              Международен маршрут Е8: Рила - Родопи

 

 


 Тази година (2023) нa прицел ни бе Международен маршрут Е3 „Ком – Емине“. Ком – Емине е известен с името си „Маршрут на дружбата“, а нарицателното му в планинарските среди е просто „Пътеката“. Международен маршрут Е3  стартира от Сантяго де Кампустела, Испания минава през Франция, Люксембург, Белгия, Германия, Чехия, Словакия Полша, Румъния и завършва в България и по-точно на н. Емине, а други източници посочват град Несебър. Дължината му е около 6950 км. Българският му участък е между 570 и 700 км., в зависимост от варианта на пътеката и започва от вр. Ком (2016 м н. в), свършва на н. Емине, на брега на Черно море.

 

Подготовка, планиране и организация


За Е3 имам планове от 2019 г. Големият ми проблем винаги е бил невъзможността да отсъстваме с моята дружка от работа, за толкова дълго време. С течение на времето плановете леко се променяха според вижданията и възможностите ни с Ани. Немалка част от преходите и етапите ги бях минавал и знаех реално колко са дълги, какъв е теренът и какво би ми коствало като време да ги премина. Да, разбира се, че с по-тежка раница и понатрупана умора нещата винаги са различни. Но това щях да го разбера най-добре на терен. 2 седмици преди да тръгнем по Пътеката седнах и си направих тракове за навигацията. По принцип рядко ползвам навигация, но в последствие щеше да ни окаже ценно съдействие в последните етапи.

Въпросът с транспорта бе леко сложен. Ако трябваше да пътувам с обществен транспорт, щеше да ми бъде необходим още 1 или 2 дни. Опция беше и да ни закара приятел, но в работен ден е кофти човек да ангажира някого, да си вземе отпуск само, за да те закара до Берковица. Това бе причината да потърся вариант, да помоля колега, който пътува служебно в района да ме закара до където трябва. 1-2 месеца преди прехода разговарях с колега от службата – Боби и той заяви, че с удоволствие ще ме закара и ще се направи графика според нашите планове. В края на юни му казах точната датата, за да може през юли да си резервира датата за пътуване до Берковица. Така вече имах едно гайле по-малко. За съжаление 3-4 дни преди потеглянето нещата тотално се объркаха за Боби и се наложи да ми откаже. В рамките на 15 минути след като Боби ми съобщи новината се чух с друг колега – Тони. Оказа се, че той без да иска е объркал плановете на Боби, но човекът искаше да ми помогне и ми каза директно „Дай идея, как да оправим нещата и ще ги оправя“. Тогава се сетих за друг колега, който може да свърши работа и след още 10 минути, вече имах сигурен транспорт до началната точка на нашето Ком – Емине. Тони, Ицо – Благодарим ви от сърце!

За връщането ни от н. Емине до Варна имахме няколко желаещи да ни вземат. Но най-настоятелен и сериозен бе Станьо. С Ани бяхме сигурни на 100%, че той е човекът, с който искаме да приключим това предизвикателство.

Въпросът с нощувките е леко проблемен на моменти. Примерно х. Лескова не работи от тази година. В района липсват алтернативи. Обмислях вариант да направим първият ден от х. Ком до с. Лакатник, а втория ден до х. Мургаш. Реално обаче първият ден щеше да ни дойде в повече, а и нямаше как толкова рано да стигнем в Берковица. За това решихме, че ще спим на чували под навеса на х. Лескова.

За прехода между х. Кашана и х. Ехо бяхме твърдо решили, че ще го разделим на 2 части. В последствие се оказа, че нямахме избор. Ще прочетете в пътеписа защо.

Друг проблемен участък е между х. Чумерна и гр. Котел. Първоначалният вариант бе моят приятел Петър Радилов от Сливен, да ме вземе от прохода Вратник и да спим в Сливен, но в последствие плановете ни се промениха, тъй като вече не бяхме само двамата с Ани. А за нощувката на Ришки проход си имахме таман 3 варианта, като и трите бяха с трансфер. Идеята ни с Ани бе да не мъкнем чували и палатки – т. е. всяка вечер да спим на нормално легло.

Имаше хижи, които въпреки че съм се обадил искаха да се чуем и 2-3 преди да пристигнем, за да потвърдим. В общи линии навсякъде знаеха предварително за нашето посещение. Като цяло стартовият график за 17-18 дни не ни се случи, но финално дните изглеждаха така:

Ден 1: х. Ком (нова) - х. Пробойница

Ден 2: х. Пробойница - х. Тръстеная

Ден 3: х. Тръстеная – х. Лескова

Ден 4: х. Лескова – т. с. Витиня

Ден 5: т. с. Витиня – х. Кашана

Ден 6: х. Кашана - х. Момина поляна

Ден 7: х. Момина поляна - х. Ехо

Ден 8: х. Ехо – х. Добрила

Ден 9: х. Добрила - х. Тъжа

Ден 10: х. Тъжа – Шипченски проход

Ден 11: Шипченски проход - х. Химик

Ден 12: х. Химик – х. Чумерна

Ден 13: х. Чумерна – проход Вратник

Ден 14: проход Вратник – гр. Котел

Ден 15: гр. Котел – х. Върбишки проход

Ден 16: х. Върбишки проход – Ришки проход

Ден 17: Ришки проход – с. Дъскотна (вилата на Ральо)

Ден 18: с. Дъскотна – с. Козичоно

Ден 19: с. Козичоно – н. Емине

Реалните часове за изминаване на съответните етапи ще видите в самия пътепис. Определено разликата е огромна в това да четеш в интернет и мятането на крачоли на терен. Всички цифри са ориентировъчни и не претендирам за точност.

Физическата подготовка също е важен момент. Миналата година (2022 г.) още в началото почнах сериозно да правя преходи и бях в може би най-добрата си форма. Почти всеки уикенд бях на някъде и буквално не съм се спирал, но поради здравословен проблем с Ани, се наложи да се откажем от Ком – Емине за поне 6 месеца. През 2023 г. просто ангажиментите ме залегнаха много здраво и ми бе трудно да поддържам тази форма, но определено се чувствах в кондиция и не ме мъчиха никакви травми. За разлика от мен обаче, формата на Ани бе под всякаква критика. Тъй като сме отбор – всички планове се стиковаха според формата и на двамата. Това наложи промени в плана и вместо първоначално планираните 17 дни, решихме, че дните ще са 18 или 19. Не тръгвахме за рекорди и да бързаме, а да си починем и да се насладим на планината. А тя бе там и ни чакаше!

След натрупаният опит от Е4 (Петте планини) и Е8 (Рила – Родопи), с Ани взехме решение да не променяме стратегията си с багажа. Тръгнахме както по традиция с малки раници и минимум багаж. Аз бях с 45-литрова Gregory, a Ани с Tashev Eiger 40. Като багаж носихме едно и също. За всеки по:

x2 бр. Панталони (бързосъхнещ + мембрана GoreTex/Dermizax)

x2 бр. Ветровки (софтшел + мембрана с GoreTex/Dermizax)

Термобельо - горнище и долнище. Аз бях изцяло от мерино, а Ани изцяло на синтетика.

Полар

x2 бр. Тениски (1 бр. мерино + 1 бр. синтетика)

x3 чифта чорапи (CoolMax материя + 1 чифт вълнени)

Бельо

Гети

Чехли

х2 бр. спални чували + надуваеми възглавници

… шапка, очила, челници.

Тук ще отбележа, че и този път си взехме и допълнителен чифт обувки. Аз заложих на нисък Salomon LTR GTX, a Ани на супер леки маратонки.

 Като обща екипировка носихме стандартното: Аварийно фолио, мултифункционален нож, спрей против кучета, аптечка, пиратки (против мечки), леки зимни ръкавици от мериносова вълна, поларена шапка, плажно масло, гел против насекоми, мрежа против насекоми (2 бр.), нокторезачка, крем здраве, ластичен бинт, капки за очи, лекарства (против запек, диария, парацетамол), външна батерия + зарядно за телефон, сапун за пране, олекотена бързосъхнеща кърпа и … друго няма. Титулярните ни обувки са добре познатите вече ветерани от Е4 и Е8 - Salomon X Ultra GTX и за двамата. Моите са високи, а на Ани ниски.

Сумарно без храна и вода моята раница беше точно 7.5 кг, а на Ани 6.2 кг.

След като стегнахме багажа и организирахме всичко – време беше леко да се раздвижим. Леко, леко … около 600 км с около 23 000 м положителна денивелация

 


 Ден 1: Трансфер до Х. Ком (нова) – вр. Ком – х. Пробойница

Изминати 33 км за около 11 часа с почивките

 

Днес ни очакваше наистина дълъг ден. Станахме в 4:30 часа, минахме през банята, досъбрахме си багажа. Проверихме, дали не забравяме нещо от дългия списък и седнахме да закусим.

Тъкмо хапнахме и се обади Ицо. Ицо днес бе с ключова роля за нашия преход. Той се нае с нелеката задача да ни закара до изходната точка за нашия семеен преход по Е3 (Ком – Емине). За него това бе обикновен делничен ден в командировка, но за нас това бе началото на сбъдването на една моя мечта. Дали тази мечта щеше да се сбъдне – от пристигането ни на вр. Ком щеше да зависи само и единствено от нас с Ани.

Ицо както по традиция пристигна точно на време. Освен Ицо очаквахме и моя баща – Маринчев старши. На него трябваше да оставим ключовете за апартамента, за да не ги мъкнем 600 км с нас на гръб. А и все някой трябваше да се грижи за цветята вкъщи, да проветрява и т.н.

От вълнение ако трябва да съм честен – не бях спал много тази нощ. Докато пътувахме към гр. Берковица се опитвах да подремна, но нещо не ми се получаваше. Но пък Ицо е добра компания и винаги имаше какво да си кажем. Момчето освен, че ни возеше като куфари, беше чудесен събеседник.

Точно в 9:15 часа пристигнахме на х. Ком (нова). Разтоварихме си багажа по възможно най-бързия начин и пуснахме Ицо да си ходи, защото в 9:30 часа му предстоеше служебна задачка.


 Днес по прогноза в Плевен го даваха 38 градуса. Тук на х. Ком (нова) въпреки, че сме сравнително на високо (1515 м н. в.), като слизахме от колата видях, че е 28 градуса. Предстоеше ни наистина топъл ден.

Със слизането ни от колата директно потеглихме към х. Ком (стара). Идеята бе да се раздвижим малко, там да налеем вода и да се преоблечем. Точно след 15 минути бяхме пред хижа Ком (стара). Извадихме си нещо за похапване, преоблякохме се. Разпънах щеките и на двамата така, че да са ни удобни за изкачване. Аз се намазах с плажно масло, сложих ръкавиците, налях вода, разгледах на бързо картата на маршрута днес. Въпреки, че не е нищо непознато за мен, исках да съм сигурен, че не пропускам нещо. През това време излезе и хижарят на х Ком (стара). Заприказвахме се и той сподели, че още 5-ма са тръгнали днес по Пътеката от неговата хижа. Все още не подозирахме, че с тези хора ще извървим немалко километри и че ще завържем приятелства. Естествено не пропусна да ни скастри и че тръгваме твърде късно. 32 км сме имали до х. Пробойница, а вече е 10:00 часа.

След културно направената ни конструктивна забележка, с Ани нарамихме раниците, които тежаха ужасно! Потеглихме право нагоре, без да бързаме за никъде. 

По план първите 3 дни бях решил, че ще я караме по-полека и ще гледаме максимално да адаптираме телата си за прехода. За по-малко от час се озовахме на масата и пейките, които са на разклона за вр. Ком. С Ани решихме, че ще си вземем само щеките и бутилка вода. Оставихме раниците на пейката и потеглихме към вр. Ком (2016 м н. в.).

Тук изцяло на открито си печеше яко, но при мисълта, какво е в Плевен – за нас това бе прохладен летен ден. 2-та километра от масата и пейките до върха ги взехме на един дъх. С пристигането на вр. Ком направих задължителният ритуал, да докосна котата му и да благодаря на планината, че ме е допуснала до себе си. 

 

До тук бяхме достигнали за 2 часа без 5 минути. Реших, че „икономисаното“ време ще бъде оползотворено за душата. Полюбувахме се на гледката към яз. Огоста, гр. Берковица се виждаше перфектно. Ани бе за първи път тук и ѝ беше интересно да и разкажа, кое какво е и какво се вижда от тук. Като и казах, че кулата на изток от нас, дори не е средата на маршрута за днес – никак не се зарадва. Избрахме си по едно камъче, което да хвърлим в морето и тръгнахме обратно към разклона с масата и пейките, където са раниците ни. Часът бе точно 12:00. И нека нашето приключение по Пътеката започне СЕГА!

До върха се качихме бързичко, но още по-бързо слязохме обратно при раниците. Извадихме по един сандвич да сгънем на бързо и продължихме в посока Петрохански проход. Тъй като до преди 2 дни тук валеше здраво, пътеката на места бе доста кална. Решихме, че ще се движим по черния път, а не по коловата маркировка. Да, това щеше да добави още километър към прехода ни днес, но пък скоростта на движение щеше да ни е една идея по-добра. Познавам тази пътека доста добре. За последно идвах тук преди 5 години с приятели, но се оказа, че имам добра памет. След м. Клисурски соват дойде хубавата част на прехода. 

 

Хубавата широколистна гора ни пожали от жарките лъчи на слънцето. Горската хлад и меката за ходене пътека направиха ходенето истинско удоволствие. Без да бързаме и да се напрягаме в 14:20 часа вече бяхме на Петроханският проход. Време бе за голямата почивка за днес, както и за обяд. Легендарното ханче на прохода предлага всякакви вкусотии. Аз лично заложих на класиката – шкембе чорба с пържени картофки и бира. Ани пък предпочете боб.

Случайно или не – точно тогава се чухме с доста приятели и колеги, които ни пожелаха успех. Всички искрено се вълнуваха от това, което правим. Особено от страна на колегите в службата усещах, че ще им липсвам адски много, но подкрепата от тяхна страна бе невероятна! Тези хора искрено ми желаеха успех и бяха загрижени за нас. Естествено тази монета имаше и друга страна – с Ани не трябваше да се дъним, защото срамът ще е голям. 

В 15:30 часа въпреки, че жегата ставаше все по-нетърпима, се наложи да потеглим към х. Пробойница. До тук бяхме изминали 16-17 км, а ни оставаха още толкова. Малко след Творческият дом Петрохан достигнахме до една от важните чешми по Ком – Емине. Тук трябваше да заредя толкова вода, че да ни достигне до края на деня. Чешмата явно е доста популярна, защото постоянно идваха хора с колите си и пълнеха туби с вода.

От тук започва и плавно изкачване. Маркировка има, но понеже бе доста кално, като сме заобикаляли някое мочурище и сме се отклонили от пътеката. С помощта на навигацията се върнахме обратно на Пътеката, но това отклонение ни коства близо километър. След кратко ходене в гората, излязохме на открито. 

 

Почти до края на прехода днес щяхме да се движим в една безкрайна прерия с високи треви без никаква сянка. Според MeteoBlue температурата щеше да е само 28 градуса. Лекият ветрец съвсем леко подобряваше нещата в наша полза. Опитвахме се да не мислим за жегата. В ляво (на север) от нас се показаха вр. Тодорини кукли, град Вършец се разпознаваше отлично.

 

 В дясно пък (на юг) видяхме част от голям град – най-вероятно София. Почти през цялото време с Ани бяхме ангажирали вниманието си с различни теми на разговор и обсъждане на това, какво виждаме в далечината и от високо. Така преходът минаваше неусетно. Въпреки, че минаваше 18:30 часа, слънцето грееше безмилостно. Малко преди спускането към х. Пробойница спряхме за кратка почивка и се появиха облачета. По-добре късно, от колкото никога! Следваше уж лесната част – спускането към хижата. Да, да, ама не! Спускането в началото е леко стръмно. С навлизането в гората стана и доста задушно. На места имаше паднали дървета и пътеката бе доста кална, но за сметка на това изронена. Ходеше се бавничко, но гледахме да си пазим краката. Последните 2 км доста ни се увидяха. Колкото по-надолу слизахме, толкова по-горещ въздух ни лъхаше. Така в 20:45 часа се озовахме пред х. Пробойница (1004 м н. в.).


 От както ходя по планините нямам спомен х. Пробойница да е работила. Беше изоставена и от нея бяха останали само стените. Това, което виждахме днес бе нещо съвсем различно. На вратата ни посрещна собственичката на хижата. Беше много любезна! Въпреки, че имаше гости и бяха седнали на маса, жената заряза всичко за да ни обърне внимание. С влизането в стаята направо онемях. Не хижа, а направо хотел. Имахме собствена баня с топла вода, хавлии, сапун, всичко е ново, чисто ... Така и не успях да намеря кусур на каквото и да е било. А аз умея ...

Хвърлихме си по един душ, изпрахме дрешките и слязохме в ресторанта. Възрастен човечец ни обслужи и сготви. Аз ядох супа, скара и задължителната бира. Ани си поръча сърми, които като порция бяха огромни и страшно вкусни. Поръчахме ги по препоръка на собственичката. Та като ходите там и има сърми – опитайте! Заслужават си! 

Първият ни ден приключи в 22:10 часа. Легнахме си поизморени, но доволни. За сега всичко вървеше по план. Утре ни предстоеше по-кратък преход и денят щяхме да го ползваме като възстановителен. Или поне такива бяха плановете ни ...

 

ДЕН 2: х. Пробойница – х. Тръстеная

Изминати 23 км за около 8 часа с почивките

 

Добро утро! Тази нощ сме спали като къпани – в буквалният и в преносният смисъл на думата. Матраците и възглавниците бяха супер удобни, всичко беше супер! Просто се събудих отпочинал. Все едно вчера не сме правили преход. Другите гости на хижата бяха потеглили още в 6:00 часа, а сега е 6:50. Имахме уговорка с човекът от кухнята на хижата за закуска в 7:00 часа. Имахме поръчани и сухи пакети за из път.

Закусихме на бързо, събрахме багажа и така в 7:30 часа бяхме на вратата на хижата. С излизането си от хижата разбрахме и каква е първата ни стратегическа грешка за прехода. Тръгваме прекалено късно. Въпреки, че часът изглежда ранен, реално вече слънцето напича. Хижа Пробойница се намира на малко над 1000 м н. в. и тук си е топло.

Днес първите ни 12 км бяха само и единствено спускане, като голяма част от тези километри е по асфалт. Още с тръгването от хижата си обух ниските обувки Salomon LTR, който по принцип си нося в града. Носехме и само 1 литър вода за двамата, тъй като днес чешми ще има на често.

Бързо достигнахме с. Губислав. Пред кметството бяхме след час и десетина минути ходене. Спряхме за кратка почивка, през която и Ани смени туристическите обувки с маратонки. Посрещна ни и голямо, но гальовно куче. Явно се е нагледало на Ком-Еминейци, защото дори и не излая по нас. По-скоро животинката търсеше внимание и кой да му се порадва.

Продължихме с бодра крачка надолу към Гара Лакатник. Тук има 2 варианта на пътеката. Предварително бях си набелязал варианта с по-малко ходене по асфалта. Слънцето напичаше безмилостно и навлизането в горичка ни бе добре дошло. След като се появи обхват, проверих прогнозата за времето. Около обяд в с. Гара Лакатник (444 м н. в.) се очакваше да е 36 градуса. Чудно!

Продължихме с бодрата си крачка и точно след 3 часа ходене се озовахме на главния път през Искърското дефиле. Точно на ъгъла се оказа, че има хранителен магазин. Влязох да взема 2 сладоледа и решихме да починем 10-на минути. Въпреки, че нямаше 11 часа, беше адски горещо. Продължихме към гарата. Планът ни бе малко след гарата да седнем, да обядваме и да продължим към с. Лакатник, и х. Тръстеная.

След кратко ходене по асфалта, преминахме река Искър по стоманения мост, който така се бе напекъл, че направо ни подпали подметките. Така се озовахме на гарата. Любопитен факт е, че Стара планина се пресича от 3 железопътни трасета. Днес преминахме първото трасе – това през Искърското дефиле.


Малко след гарата има беседка и чешма. Решихме, че тук ще е голямата ни почивка днес.

Хапнахме, охладихме се, наляхме си вода и тръгнахме нагоре към с. Лакатник. От тук насетне до края на деня имаме само изкачване. Термометърът на магазина до беседката показваше 34 градуса. Маркировката бе много добра, но наклонът нагоре със зверско напичащото слънце направо ни пребиваше. На няколко места пътеката се отклоняваше от асфалтовият път и минаваше през горичка. Там поне не ни печеше, но пак си беше горещо. Въздухът не помръдваше. По принцип се потя рядко, но този ден се чувствах като Веселин Маринов към края на летен концерт.

Докато траеше изкачването се откриваха гледки към Искърското дефиле. Назъбените скали радваха окото. Логично бе да позабавим темпото. 

Нямаше и за къде да бързаме. Така стигнахме до спирка „Чешмата“. Спряхме да починем и да се заредим с вода. Гледахме да имаме повечко вода, защото в жегата пиехме доста. Не се презапасявахме, защото трябваше да я носим на гръб, а си тежи. Докато си почиваме се оказа, че тук има обхват и телефонът ми започна да звъни по служебни въпроси. След 2-3 разговора реших, че май е по-добре да ме пече слънцето и да тече вода от мен, от колкото да обяснявам, че няма как да помогна от разстояние.

Асфалтовият път по който крачихме се бе напекъл здраво. Въпреки, че имаше високи дървета от двете страни на пътя , слънцето грееше точно над нас и сянката бе мираж. Водата ни намаляваше с бесни темпове, а кожата по ръцете и врата ми усещах как гори. Не след дълго видяхме малко светлина в тунела. Достигнахме култовата спирка „Последна грижа“, която е точно в началото на село Лакатник. 


Тук се заприказвахме с двама местни, които се учудваха на смелостта ни, да движим в този пек.

Името на с. Лакатник според легендите идва от лъка/лака (крайречие, крайречна долина) заради многобройните лъки, обграждащи старото село.

При влизането в селото най-силно ни впечатлиха паметниците и оръжията в центъра на селото. Най-вероятно селото има славна история, но за съжаление в момента изглежда доста запустяло и разрухата е почти навсякъде.

Докато се размотавах из селото да търся вода, до мен спря пътнически бус. Шофьорът му започна да ме разпитва, как да стигне до х. Тръстеная. Аз му се усмихнах и го попитах, дали пеш иска да стигне или с буса въпреки, че перфектно знаех отговора. Той се засмя и каза „Естествено, че с буса! Тук едно оборудване караме...“. Упътих човека и продължих да обикалям из селото, да търся вода. След като налях от скъпоценната течност, продължихме с Ани по пътеката към х. Тръстеная. Тогава Ани ме попита, защо не съм помолил тези с буса поне раниците ни да метнат до хижата. Тук беше права. Но аз вече до такава степен бях свикнал с 10 килограмовата си раница на гърба, че въобще не ми правеше впечатление, че я нося. А и нали все пак ни оставаха някакви си 4-5 км до хижата. Вярно е, че са само изкачване, но ще оцелеем.

Жегата ставаше все по-непоносима. За сметка на това пътеката ставаше все по-обрасла и кофти за ходене. Така до момента, в който не достигнахме един съвсем нов заслон. Даже на картата го нямаше. 

Приличаше на заслон Велийца в Родопите. Пред него пък беше легнал висок мъж, който си взимаше слънчева баня. Поздравих го, той отвърна. Спряхме за кратка почивка. Заприказвахме се и се оказа, че също прави Ком – Емине. Щял да нощува тук на заслона и утре към х. Лескова. Наляхме си вода от чешмата до заслона. Водата тук бе бяла като хлорирана. Много странно изглеждаше, но все пак бе вода. Реших, че ще пием от нея само в краен случай и продължихме към хижата.

Точно в 15:30 часа вече бяхме пред х. Тръстеная (1130 м н. в.)

Въпреки, че заради жегата изглеждахме като след бой с водни оръдия, хижарката на х. Тръстеная – Марги ни посрещна с голяма усмивка. Като каза „Хайде, семейство! Къде се губите?“ разбрахме, че сме на правилното място. Марги се беше подготвила така сякаш пристигат скъпи гости. Понеже сме семейство ни беше осигурена стая с двойно легло. Беше ми страшно неудобно, но като видях, че имат пералня и ... попитах, дали може да си платим и да ни изперат дрешките. Отговорът беше „Да, разбира се! Вземете си по едно ободряващо душче и дайте дрешките. Аз ще ви ги пусна да се изперат“. В този момент вече се почувствах наистина като у дома. Въпреки, че имахме време и сили (или поне така си мислех), бързо ми се изпари идеята да продължим към х. Лескова. Да, ако бяхме продължили щяхме да спестим 1 ден от целия преход, но пък х. Лескова не работи и не знаехме въобще, какво ни очаква там. А тук си имахме всички удобства.

След като си взехме по душ, изпрахме дрехите и се отдадохме на почивка. Погледнах термометъра пред хижата, който показваше 32 градуса. Само като го гледах този термометър и ми ставаше жега. Реших, че единственото противодействие на жегата в момента може да е една ледено студена бира. За съжаление бира нямаше в хижата, а само Пиринско. Но когато няма друго – и Пиринското е бира. В този момент на съседната маса седна един мъж на средна възраст. Запознахме се с Димитър. Димитър също прави Ком – Емине, но нямало да спи тук на хижата. Разменихме точно 5 думи и той тръгна на някъде. После и хижарката дойде да ми прави компания докато си почивах, и пийвах бира. Много приятна женица. Приказвахме си за планините, за професията „хижар“ и историята на хижата. Интересно е когато тези неща ги чуеш от източника. Но най-интересен бе разговорът за малиновото вино и производството му.

Към 19:00 часа с Ани решихме да вечеряме. В менюто имаше шкембе-чорба. Не се стърпях и си поръчах. Беше много добро! Ани заложи на скара. След вечерята решихме да пробваме от малиновото вино, което е собствено производство на хижарите. Определено си струва да се опита!

В този момент пристигнаха 3-ма бегачи, които също правят ... вр. Миджур – Емине. Бяха 2 момчета и момиче. С момичето се оказа, че имаме общи познати. Хубав лаф се получи. Интересна дискусия се получи за най-непопулярната част от Стара планина – между Връшка чука и вр. Ком. Разменихме доста информация.

Към 21:30 часа си легнахме. Тази нощ щяло да има някакъв фестивал в с. Лакатник на електронната музика. Нищо не сме чули. Спали сме като къпани.

 

Ден 3: х. Тръстеная – х. Лескова

Изминати 23 км за 7 часа и половина с почивките

 

Добро утро! След като поспахме добре, станахме и събрахме багажа. Уговорката ни с хижарката бе да остави закуската и храната за из път, при приборите за хранене. Първоначалният план бе да хапнем някъде по път, но тази сутрин времето бе ветровито и хладно. За това решихме, че ще хапнем в хижата. След бързата закуска потеглихме в 7:00 часа. Днес за първи път извадихме ветровките от раниците. При тръгване от хижата, термометърът показваше 18 градуса. Имахме перфектни условия за туризъм. Още повече ни предстоеше един от късите преходи за цялото Ком – Емине.

Пътеката ни днес минаваше покрай малиновите плантации и езерата. Тази година малините леко закъсняват, но ние с Ани успяхме да си намерим 5-6 узрели малинки, да си опитаме.

Бяха много вкусни! Малко след био ферма Чемерник имаше и ягоди. Там вече си набрахме без всякакви угризения.

Откритите участъци на пътеката бяха като цветни градини. Навсякъде виждахме букети от диви цветя и билки. И въздухът ухаеше на чай.

След био фермата навлязохме в стара широколистна гора. Въпреки, че беше само изкачване, въобще не чувствахме умора и се движихме с добро темпо. На края изкачването приключи на Манастирска поляна. От тук се разкри хубава гледка, след което започнахме плавно спускане в гората. Предстоеше дълъг безводен участък. Изворчета има на няколко места, но освен кал, друго не видяхме. Хубавото днес бе, че бе облачно и хладно. Така почти не ни се налагаше да пием вода.

Очакването ми, че от тук насетне ще сме все в гора се оказаха напълно погрешни. От време на време излизахме на поляни с красиви гледки. Тук вече имахме истинското усещане за планина.

 Около 10 часа вече започна да напича. По закона на Мърфи и ходенето в гористите участъци приключи. Озовахме се на открит билен участък. До тук освен един любопитен заек с големи уши и безброй птици, друга жива душа не срещнахме. От тук вече започнахме да срещаме хора, които берат различни билки. Ние пък си беряхме диви ягоди, които бяха невероятно вкусни.


 Покрай нас се разкриваха гледки към отдалечените махали на град Своге. Започваше да става горещо. Въздухът не помръдваше. Буквално за минути времето от облачно, хладно и ветровито се превърна в ясно, слънчево и с безветрие. 

Наближавахме чешма и решихме, че ще направим половин час почивка. Презаредихме водните запаси, Ани даже си направи СПА процедури на краката. Хапнахме по един сандвич и закрачихме към горски дом Чукава. 

Тук за съжаление освен гръмките табели, че се ловува и предупрежденията, че се води сеч, друго не ни се набиваше на очи. Гората си личеше, че е била много хубава, но явно за дървосекачите това не е от особено значение. По време на целия преход предстоеше да видим много места, където се води сеч, но не видяхме нито едно място, на което се прави залесяване или вече бе залесено.

Достигнахме горски дом Чукава, който тъне в разруха. Това местенце ако се възстанови, би било приятно заслонче, както за ловджии, така и за туристи.

Сравнително близо след горския дом се намира отклонението за Хайдушката чешма. Чешмата бе с добър дебит и много хубава вода. Камъкът с надпис „вода“ беше в тревата от другата страна на пътя. Ако не знаехме, че е там, щяхме да я подминем. Хванахме се с Ани и двамата преместихме камъка на правилното място. Завъртяхме го така, че да се вижда надписа.

Напихме се до насита, допълнихме водните запаси и продължихме. Малко след чешмата попадаме на едно историческо място в м. „Разделената вода“.

Тук през 1871 г. Васил Левски е създал таен революционен комитет. Но поради скорошното залавяне на Апостола, дейността на комитета не е известна. От тук вече щяхме да сме предимно на открито. Напичаше зверски и за това решихме, че ще направим последна почивка преди хижата. Спряхме до оброчището и хапнахме ядки, поохладихме малко страстите и пълна газ към х. Лескова.

Отбивката за хижата не се виждаше. Само навигацията знаеше, че има пътека, която се отклонява за хижа Лескова. И все пак намерихме някаква пътека с ръждясали табели. Бавно и без да бързаме се спуснахме до хижата, за която имахме информация, че не работи.

В 14:30 часа бяхме пред хижа Лескова на 1340 м н. в. 

Държах да стигнем възможно най-рано, тъй като не знаех къде ще нощуваме. Първоначалният план бе да спим в спалните чували под навеса. Оказа се, че хижата е отключена и има достъп до двете спални помещения. След кратко умуване решихме с Ани, че ще си почистим едното от помещенията и ще спим на две от леглата със спалните си чували.

Ударихме една метла на пода, изтупахме одеялата. Проветрихме помещението и изгонихме всички насекоми. Стана доста прилично. Тъкмо се наканихме да седнем, да хапнем и пристигнаха още двама туристи. Това бяха Румен от Търново, с който се запознахме на заслона преди х. Тръстеная и Димитър от Шумен, с който се запознахме на масата пред х. Тръстеная. Те също планираха тази вечер да нощуват тук. Настаниха се в съседното помещение и седнахме да обядваме на раздумка. Оказа се, че Румен е бил планински водач и алпинист, а Димитър не живее в България и няма голям практически опит в планината. Запознали са се с Румен във влака и движат заедно по Пътеката.

Тук е моментът да благодаря специално на хората, които поддържат кутиите с храна за закъсали туристи! Не вярвах, че може да ми се наложи, но се възползвах от оставения хляб с квас. Беше невероятен! На място като х. Лескова си нямате на идея, колко е ценно, че има такава кутия.

За тези, които не знаят – х. Лескова някога е била училище. Намира се на ключово място по международен маршрут Е3 „Ком – Емине“, но за съжаление в момента не функционира като хижа. От това най-губещи сме ние туристите, тъй като не можем да разчитаме нито на храна, нито на здрав покрив над главите си. В хижата няма ток, а водата под навеса не е годна за пиене. Ние специално се бяхме запасили с храна за 2 дни от х. Тръстеная. Да, не е голям проблем, но всичко това трябваше да го носим на гръб, а това са допълнителни килограми в раницата.

Вечерта премина спокойно. Челници не ни трябваха, тъй като си легнахме почти по светло – към 21:30 часа. На следващият ден ни очакваше един от най-дългите преходи за цялото Ком – Емине, а именно този до прохода Витиня. Опасенията ми, че ще спя гладен, жаден и на открито, слава Богу се оказаха напразни. Лека нощ!

 

Ден 4: х. Лескова – туристическа спалня Витиня

Изминати 37 км за малко под 10 часа с почивките

 

Въпреки всичките ми опасения за нощувката тук, напук на всичките ми вълнения, се наспах и презаредих батерията. Вечерта си говорихме с Румен и Димитър, че ще се тръгва рано. Те искаха да тръгнат около 5 часа, а ние с Ани искахме поне да се развидели. Не исках да ходим с челниците. Моята най-важна мисия днес бе да си запазим краката.

Още в 4:30 часа вече бях буден. Изчаках „комшиите“ да се размърдат и тогава станахме и ние. Най-трудната част бе да приберем спалните чували в компресионните торбички и да съберем на ново целия си багаж. Докато направим всичко това, Румен и Димитър вече бяха потеглили. Тъй като беше тъмно, ние с Ани предпочетохме да хапнем и после да почистим след себе си. Все пак и други туристи щяха да дойдат след нас. Оставих пакет с ядки в кутията за храна. Сигурен съм, че ще влязат в употреба на някого. Така в 5:45 часа с Ани потеглихме по Пътеката. Днес ни чакаше най-дългият етап от както сме започнали Ком – Емине.  Планът ни бе да го преминем за около 10 часа, като правим само кратки „конски“ почивки.

Наляхме си малко вода, за да не ни тежи. За пиене използвахме водата от извора под хижата. А и сутринта рано по хладното, почти не консумираме. За норматив излязохме на „магистралната“ пътека. По това време на денонощието бяхме само ние и кончетата, които пасяха на близо. Чувахме звънчетата им, а те ни гледаха с интерес.


След като видяхме табелката, че до н. Емине остават само 600 км и някак се успокоихме. То почти не останало! Тъй като притесненията ни, че ще бъдем гладни и недоспали не се сбъднаха, още от сутринта успяхме да си наложим едно доста приятно темпо на придвижване. С Ани се чувствахме в топ форма. Нямахме никакви болежки никъде и това ни даваше криле. Прекрасният изгрев пък допълнително даваше мотивация. 

Планът по презумпция бе да подсечем вр. Бигла, но ние така бяхме набрали скорост, че  бая след спускането му установихме, че е трябвало да го подсечем. С излизането си на Малка Билева поляна фокусирахме Димитър и Румен в далечината. На теория трябваше да имат 30 минути преднина. Като се качихме обаче на вр. Белева поляна (1185 м н. в.) и за наша изненада ги заварихме там. Бяха спрели да си почиват. Тъй като бяхме в много добро темпо, ние продължихме напред. 


 Планът бе да почиваме на чешма Мечулица. Разбрахме се с момчетата направо там.

След като видяхме надписа „Ком – Еминеецо, а ти пи ли вода от чешмата?“ и ... някак ми стана неудобно да я подмина. 

Имахме вода, но някакво вътрешно чувство ми каза „Не се прави на много хитър, а слез и пий!“ Водата на тази чешма е невероятна! Излях водата, която си бях налял от х. Лескова и си налях от тук. 

Отделно изпих и половин литър, докато с Ани се записвахме в тетрадката за посещения. Ани попита, дали да не сипем още вода, но аз знаех, че след 2 км е Тошкова чешма и там можем да допълним водните си запаси.

Продължихме напред. За наша изненада, Румен и Димитър не се отбиха до чешмата. Настигнахме ги на отбивката за Тошкова чешма. Точно преди отбивката си пийнахме хубаво вода и останахме с около 0.6 л. Тук обаче ни чакаше лоша новина. Нямаше вода на Тошковата чешма, а следващият водоизточник бе след цели 12 км от тук. И там не говорим за чешма, а за ... река Чешковица. Погледнах прогнозата за времето – днес го даваха като най-топлия ден, от както сме започнали Ком – Емине. Температурата щеше да достигне 30 градуса, а за вр. Мургаш го даваха 27 градуса. Предложих на момчетата един от нас да се върне без раница 2 км и да налее вода за всички, а останалите да го изчакаме. Идеята ми не бе приета никак добре. Все някъде щяло да има вода. Ок, метнах раницата на гърба си и потеглихме към Витиня. Осъзнавах чудесно стратегическата си грешка, но още въобще не подозирах, че това може да се превърне в реална заплаха за прекратяване на прехода ни.

Преходът ни слава Богу бе предимно през гора. Сянката на гората доста щадеше силите ни. Изкачванията и спусканията не бяха големи, но си ги имаше. Вървяхме доста дълго покрай някаква ограда. Тайно се надявах, че някъде има чешма, която случайно не е попаднала на картите. Уви – такава нямаше. Водата в бутилките ни намаляваше. Жегата бавно ни смазваше. Така неусетно от сутринта и за доста кратко време бяхме изминали 16 км. И всичко това за под 4 часа. Но лошата новина бе, че следваше продължително и стръмно изкачване. За 4 км трябваше да преодолеем около 450 м положителна денивелация. Принципно това не е никакъв проблем, но на открито в пек и без вода си е кофти. Имахме точно 0.3 л вода за двамата. 

Както и да е ... тръгнахме нагоре. Вървяхме четиримата на близки разстояния. Румен вървеше леко напред, а Димитър се движеше след нас с Ани. До разклона за х. Мургаш и вр. Мургаш в местността Белия камък се чувствахме направо смазани. Румен предложи да сподели част от водата си с мен и Ани, но на мен ми бе адски неудобно. Потяхме се обилно и всички мечтаехме само за едно нещо – вода. След разклона навлязохме в гора, което за мен бе приятна изненада. Нетипично за мен е, но бях извадил телефона с навигацията и буквално отброявах метрите докато достигнем поточето с водата. Нямах големи надежди да става за пиене, но поне щях да се поосвежа. Бях в такова положение, че дори да ме бяха залели с бензин и да ми бяха драснали клечката – щях да изгасна веднага. Толкова бях мокър! Това при положение, че аз рядко се потя. Докато крачихме под вр. Мали Мургаш, последните 600 метра бяха изключително мъчителни за мен. Тук без да се усетя ще направя най-великата глупост, която съм правил в планината. С пристигането край поточето опитах водата, как е на вкус. След като ми хареса изпих близо литър почти на екс. Това както се бях загрял, а водата бе лед. Това бе супер безразсъдно от моя страна, но последствията тепърва предстояха.

Спряхме за голяма почивка, която продължи около 20 минути. Ани си натопи краката, изми се, преоблече се. Радвахме се на поточето като малки деца. Митака и Румен продължиха напред.

След като се посвестихме с Ани, наляхме си вода и продължихме напред. Силите ни се върнаха моментално. Направо летяхме по пътеката нагоре. Почти неусетно достигнахме култовият заслон в местността Зла поляна. 

Вместо говедарите там заварихме Димитър и Румен да си почиват излегнали се на столовете пред заслона. Бяха сложили слънчевите очила и се припичаха като на плаж. С Ани обаче бяхме във вихъра си и не искахме да спираме. С изключително бодра стъпка продължихме напред. Тук пътеката имаше 2 варианта – по билото и подсечката. Избрахме подсечката, тъй като щяхме да бъдем на сянка в гората. Пътеката представляваше добър черен път, по който можехме спокойно да се движим с прилична скорост без да си чупим краката.

Около нас ухаеше на жълт кантарион. Даже имаше берачи по пътя. Беше невероятен кеф – вървиш си, дишаш дълбоко и .. преглъщаш чай. Толкова освежени се чувствахме, че не изпитвахме даже желание да спираме за почивка. Единственият крив момент бе, че постепенно слизахме все по в ниското и ставаше все по-топло. Отделно и слънце греенето се усилваше.  За сметка на това пътеката ставаше все по-гадна за ходене, заради едрите камъни. Но въпреки това километрите ги нижехме безмилостно. Водата учудващо доста дълго време не се стопли. Явно е била доста студена. Тази вода така и не се стопли на чай до достигането ни на Хайдушкото кладенче.

Докато минавахме през един от преките пътища чухме гласове. Предположихме, че Митака и Румен ни настигат. Така с бодра крачка и учудващо без признаци на умора малко след 15:30 часа се озовахме в туристическа спалня Витиня (950 м н. в.)

 А там за наша изненада заварихме бегачката от х. Тръстеная. Беше останала сама. Двете момчета с нея се бяха отказали. А гласовете, които сме чули се оказаха на други двама Ком – Еминейци, които идват от х. Мургаш, а именно Велко и Пепи. Те пристигнаха буквално 5 минути след нас.

В туристическа спалня Витиня ни посрещна хижарят Краси. Краси е невероятен Пич (Пич с главно „П“). Той бе стопанинът тук и още с появата ни при него ни прецени много правилно. Този човек ме спечели с първите си думи. Като каза „Сигурно сте гладни, но бирата е в хладилника. Всеки сам отива и си я взима, на края ще ми платите всичко на куп. Има кебапчета, кюфтета, салата с домашни краставици и домати“. И така заседнахме да изпратим на бързо бегачката и да се запознаем с Пепи и Велко. Краси през това време направи салати, подготви чаршафи и всичко необходимо на нашия престой. Човекът се бе погрижил и да има топла вода на воля. Но по стар хижарски обичай се разбрахме всички желаещи да минем през банята в режим „бърз душ“, за да има топла вода за всички. На края попитах и за пералня ... и не ми се отказа! Краси се съгласи и каза, че нямам никакви проблеми. Даже и място на простора с щипки ни осигури човека. И едва сега се появи Димитър, който чак невярващо попита „Е как успяхте толкова бързо!?“. Краси пък си нямаше работа и ги засили още повече с израза „Те тия дойдоха в 14:30 още“ и в очите на всички изглеждахме, като някакви бегачи. А още по-учудващото бе, че и двамата с Ани въобще не давахме признаци на умора. В последствие се оказа, че един от говедарите ги е подлъгал да минат по билен маршрут и са обиколили малко повечко.

В момента обаче, в който се позаседях и обездвижих, започнах да чувствам остра болка в корема. Нещо абсолютно непознато за мен. Игнорирах го. Знаех, че ще ми мине. Отидох и просто пих едно хапче за стомах от аптечката ни.

С Ани се оттеглихме за почивка в стаята си. Днес просто бяхме отличници. Бяхме си изпрали всичко, не бяхме изморени, но въпреки това си почивахме. Просто чакахме вечерята.

Реших да изляза малко на лаф на масата. Новите ни приятели Пепи и Велко бяха интересни събеседници. Пепи имаше зад гърба си Е4 „Петте планини“, който направихме и ни с Ани през 2020 г. Спретнахме готина дискусия и разменихме интересни истории. Като цяло времето ни до вечеря премина в разговори за планините и смях.

За вечеря бяхме решили, че ще наблегнем на скарата. Велко учтиво попита Краси „Ще палиш ли скарата?“, а Краси го погледна и му отвърна „Що да я паля? Просто мислех да я включа в контакта“. Много се смяхме на тази ситуация. Краси бе невероятна свежарка и ни караше постоянно да се смеем и да забравим за всичките си грижи и проблеми.

С риск да стана мега нахален попитах Краси, дали може да му оставя спалните ни чували и да ги прати с Еконт в Плевен. Когато му е удобно. Като отговор получих „Пиши бележка с телефон и адрес. Нямаш проблем!“. Е такова обслужване – няма! Не туристическа спалня, не хижа, а хотел за планинари със специални изисквания!

Просто беше супер забавна вечер! Около 20:30 часа обаче аз отново започнах да чувствам болки в корема и се отеглих да спя. Утрешният преход нямаше да е толкова дълъг, нито толкова безводен. Легнах си по-спокоен и оптимист. А дали утре като се събудя ще е така? Хм! Ще видим.

 

Ден 5: Туристическа спалня Витиня – х. Кашана

Изминати 33 км за 12 часа с почивките

 

Часът е 3:10. Събуждам се с адски болки в корема. Направо нетърпимо! Ходих сигурно 7-8 пъти в тоалетната, какво ли не правих, но болките не спираха. Взех отново болкоуспокояващо. Отпусна ме към 5 часа, но пак усещах болки. Беше станало време да ставаме и да потегляме. Краси беше станал, за да ни направи закуската. Много се чудих, какво да правя. Това, което ме успокояваше е, че реша ли да се отказвам – варианти за евакуация бол. Но аз нямах никакво намерение да го правя или поне за сега. Все пак в 6:10 потеглихме. Днес щяхме да крачим заедно Аз, Ани и Румен. Димитър пък си беше скъсал обувките и щеше да търси вариант да отиде до София, да си купи други след което да продължи. Велко и Пепи пък щяха да тръгнат по-късно след 7:00 часа.

Потеглихме по асфалта с презумпцията, че познаваме пътеката и че няма как да се заблудим. Времето бе облачно и хладно. Само не беше заваляло. По прогноза го даваха горещо с температури до 28 градуса, без вероятност за дъжд.

Тръгнахме покрай оградата на ДЛС Витиня. Между другото, тук е единственото място в България и едно от последните в Европа, където се срещат тибетски якове. Да, няма шега! През 80-те години на миналия век са разселени на няколко места в България. Яковете са докарани от далечна Монголия. Монголия е имало да дава нещо на България и Тодор Живков се разбира с президента на Монголия, да ни дадат тибетски якове. С 2 полета биват докарани 164 бр. тибетски якове, които са разселени из цялата страна. Популацията им не само се запазва, но достига почти 700 бр. Разселени са на няколко места в Стара планина и Родопите. След 89-та година при настъпването на промените обаче, заради безразборният лов единствено тук оцеляват. Тибетският як е емблема и гордост на ДЛС Витиня. 

Докато крачихме покрай оградата на ДЛС Витиня, по едно време Румен отпраши доста напред. Аз не се чувствах добре и въобще нямах никакво намерение да го гоня или да поддържам неговото темпо. И все пак допуснахме елементарната грешка, да тръгнем на сляпо след него. По едно време стигнахме до стръмно спускане и едва като го спуснахме повече от половината и на мен ми светна една предупредителна лампа в главата. Казах си „Маринчев, не си от вчера в планината!“. Огледах се за маркировка – няма. Знаех, че погледна ли навигацията – ще се ядосам. И все пак я извадих, за да видя местоположението си. Бяхме се отклонили с почти километър в съвсем друга посока. За да се върнем, трябваше да качим отново всичко, което спуснахме. Хвърлих си щеките бесен и изпсувах. Ани само попита плахо „Тук ли сме?“ без да очаква отговор. Не посмях да седна, защото не бях сигурен, дали ще мога да стана после. Извадих навигацията и почнах да търся безболезен вариант за връщане на Пътеката. Оказа се, че след 400 м излизаме на пътя, който води към прохода Арабаконак. От там с ходене по асфалта ще стигнем до най-високата точка на прохода вече става лесно. Румен през това време се появи и му казахме, че сме на грешен път. Той го прие съвсем нормално. Казахме му, че моят проблем освен, че не минава – става все по-сериозен.  Той директно ме посъветва да се откажа и да не мъча повече тялото си. Колко мотивиращо ...

И все пак аз съм от хората, които никога не се отказват. Жилаво копеле съм и за мен невъзможно е единствено ... невъзможното. Достигнахме най-високата точка на прохода Арабаконак. От към исторически план – тук са се случили интересни неща.

На 22 септември 1872 г. е извършен Арабаконашкият обир. Ограбена е турската пощенска кола, пренасяща данъчните постъпления от Орханийско и Тетевенско. Организатор е Стефан Общи, като идеята е да се набавят средства за революционните комитети. Левски е бил против този обир. Пощенската кола е ограбена без да се пролее капка кръв. После типично по български, благодарение на предатели всички участници в обира са разкрити и арестувани.

Тук също така по време на Руско-Турската освободителна война Орханийската османска армия е направила неуспешен опит да проведе настъпателни действия срещу Западния отряд на ген. Гурко, в помощ на Западната османска армия обсадена при Плевен. На билото на прохода има и паметник.

За да не мисля за болката, освен историческите факти, които написах по-горе, разказвах на Ани и Румен за това, как съм бил на разходка тук с колегите от Планинарския форум и големият ми син Йордан, който тогава бе на едва 4 години. Тогава целта на идването ни на Арабаконак бе ремонт на чешмата, която е 200 метра по-надолу от най-високата точка на прохода. Никога няма да забравя думите на Стефан Илиев, които бяха „Малкият може да следи маркировката и знае къде отива? Та той още не може да говори?!“. Да, такива бяха фактите. Дани проговори късно, но преди да проговори знаеше как да следи маркировката в планината и винаги ни водеше в правилната посока. В този ден Дани много ми липсваше. При всяко изваждане на телефона да снимам, винаги ми излизаше неговата снимка, как пие чай на х. Ехо.

Първата ни спирка за почивка бе при чешмата на Стъргелска мандра. На Румен много не му се искаше да спираме, но успяхме да го навием. Вода имахме, но тук идеята ми бе друга. Румен все пак използва момента да извади котлончето, да си направи кафе и да закуси. Аз тайно се надявах да посетя някой храст, но уви! Имах усещането, че просто стомахът ми не работи. Храната стига до едно място и не слиза по-надолу. И така си ходя с пълен корем почти по цял ден. За да ми е още по-гадно – кръстният колан добавя допълнително чувство за дискомфорт на корема. А като прехвърля тежестта от раницата на раменете си – още по-кофти.

След почивката се върнахме обратно на Пътеката и не след дълго излязохме на друго култово място за всеки Ком – Еминеец. Мястото е заслонът с култовия надпис „Е3 20 м. в ляво през копривите“. 

Там ни чакаше изненада. Велко и Пепи бяха достигнали това място и си почиваха. Явно днес го караме бая лежерно и сме позаобиколили.

От тук потеглихме петимата заедно. Разбрахме се да ходим с темпото на най-бавния, а най-бавен днес бях аз. Този жест лично аз го оцених с най-високата оценка. Но пък погледнато положително – аз бях чудесен навигатор.

Първоначално като потеглихме, пътеката през копривите си беше доста обрасла. Но пък е доста по-кратка от тази по черния път. Интересното е, че вода газихме, а маршрута за следващите 16 километра няма вода. Този път водните ни запаси бяха на ниво. Навлязохме в красива гора. Вървях напред уверено, макар и леко бавно. Много красив елен с бързи и грациозни скоци мина точно пред нас. А малко след това малък ушат приятел се шмугна в храстите.

Ставаше все по-топло. Стигнахме важен кръстопът и решихме, че ще пропуснем х. Чавдар. Ще обядваме кой каквото си е поръчал като сандвичи от туристическата спалня Витиня. Така щяхме да спестим някой километър. Малко след разклона излязохме на открито. Предстоеше ни ходене по билото. Тук времето се смили над нас и се заоблачи. Показа се вр. Етрополска баба (1777 м н. в.).

Отбихме се до паметника на Руските войни в местността Хаджийца. На това място на 28 и 29 декември 1877 г. войските, начело с ген. Виктор Дандевил, правят опит да преминат билото на Стара планина от Етрополе към Буново. Разразява се снежна буря, при която от замръзване загиват 841 войници и 18 офицери.

Към днешна дата – на 17 юли 2023 г., петима Ком – Еминейци са се устремили напред по Пътеката. От студ едва ли ще умрат, но от жега – не бе сигурно.

От тук вече имахме усещане за висока планина. Панорамните гледки станаха правило, а не както до сега – изключение. На юг се откриваха гледки към Розовата долина и Средна гора. За съвсем кратко се показа и Рила, но почти моментално се скри в маранята.

Преди вр. Мирковска баба решихме, че ще ходим по билната пътека. По закона на Мърфи започна да напича зверски. С Ани се намазахме с плажно масло с фактор 50+. Имахме чувството, че маслото кипи по ръцете ни и бълбука. Опекохме се като индианци. На север се разкриха гледки към рудник Елаците.

Гледката бе зашеметяваща. Но тук човек спокойно можеше да види, как цяла планина буквално е изчезнала в името на нечии интереси и е станала на инертен материал. Тук с пълна сила важи израза, че от оазис сме направили пустиня.

Спряхме за 30 минутна почивка. Хапнахме по някой друг сандвич, а след странният късен обяд продължихме с вкусни боровинки. Толкова много имаше и бяха толкова вкусни, че това съвсем разказа играта на без това ниското темпо днес.

По някое време ни втръсна и решихме от билната пътека да слезем на нормалната такава. От тук се видя и бяла постройка. Всички в един глас попитаха „Това ли е хижата?!“, но усмивката ми придружена с отрицателно поклащане на глава уби мотивацията на всички. Обясних им, че като видим разклона за х. Мургана, имаме още час ходене и хижата не се вижда от високо. Усетих нотка недоверие в очите на Пепи и Велко, но бях убеден в правотата си.

Хижа Мургана има специално място в сърцето ми. На нея бях за първи път на планинарски събор с Планина Епсилон форума. За компания бях взел големият ми син Дани, който тогава бе на 4 години. Изкарахме си чудесно! Мен дори и да не ме запомниха всички, него определено го запомниха повече хора. Историята е забавна, но няма да ви отегчавам в този пътепис.

След дълго ходене се показа и тъй чаканата отбивка за х. Мургана.

Започна плавното спускане, но не към х. Мургана, а седловината Кашана и едноименната хижа. Теренът бе каменист и агресивен към уморените ни крака. Едрите камъни по пътя чупеха крака – всякакви. Мен обаче болките ми бяха на съвсем друго място и някакви си камъни въобще не ме впечатляваха.

Тук неволно с компанията се заговорихме за казармата! Факт е, че аз в казарма не съм ходил официално, но на мен целия ми живот е бил една голяма казарма с двама военни вкъщи. Доста истории си разказахме, посмяхме се и доста добре се разсеяхме. Ани не успя да се включи в разговора, но слушаше с интерес. И така последния час мина неусетно. Хижа Кашана (1340 м н. в.) бе пред нас. Днес щеше да ни посрещне не кой да е, а една от най-легендарните хижарки не само в Стара планина, а въобще по българските хижи. Днес домакин щеше да ни бъде мама Данче.

С пристигането си в хижата, мама Данче попита, дали имаме претенции за настаняването си. Все пак Ани е дама. Аз понечих да отговоря, но на момента бях порязан с думите „Аз питам нея!“. Знаех, че е права и оставих Ани да отговори, че няма проблем да я настанят в стая с още 4 пръча. Не че каза нещо различно от това, което аз щях да кажа, но една дама винаги има последната дума. Факт!

След 12 часов преход бе нормално да съм гладен. На мен обаче коремът ми бе пълен и не изпитвах глад. 

Но все пак трябваше да опитам от легендарният боб. Като човек бил почти навсякъде в българските планини, определено имах база за сравнение. Тайно се надявах бобът да ме прокара.

Аз хапнах на бързо и се оттеглих в стаята да си почивам. Ани и момчетата останаха. След като направили разбор на прехода, повдигнали въпроса за закуската на следващия ден. Ани споделила и за моя проблем с корема и че няма как да ям от легендарната баница на мама Данче. Естествено мама Данче веднага намерила решение. За закуска щях да ям кисело мляко с горски плодове заради фибрите, но сега трябвало да изям една лъжица със сладко от плодове. Но не повече от лъжица, за да не стане фал ...

Та ... хапнах от вълшебното сладко и се сгънах на осемнадесет в опит да поспя. Към 20:30 часа се появиха и останалите. В 21:00 часа всички бяхме по леглата. Днес преди да заспим въобще не погледнах прогнозата за времето. За първи път водихме разговор, кой какво го мъчи. Велко се оплакваше от мазоли, аз от корем, Пепи пък беше супер уморен ...как ще я избутаме до морето?!

 

Ден 6: х. Кашана – х. Момина поляна

Изминати 18 км за 7 часа и половина с почивките

 

2 часа и 15 минути е след полунощ ... умирам от болки. Всички спят като заклани, а аз имам чувството, че ще експлодирам. Събудих Ани и на челник намерихме последното ни обезболяващо хапче. Изпих го и казах, че утре ще се наспим, закусим, ще търсим вариант за слизане към Етрополе. От там евакуация към Плевен.

Полегнах свит на кълбо. Не знаех от кое ме боли повече – дали стомаха или фактът, че трябва да се откажа. По принцип никога не се предавам, но в случая явно нещо сериозно се случваше със здравето ми. Планината няма да избяга. Ще има и следваща възможност да измина Пътеката ...

Събудих се в 5:15 часа. Позивът на природата бе много силен и направо бегом тръгнах към тоалетната. 5 минути по-късно вече бях съвсем друг човек. Чувствах се като нов. Като се върнах в стаята всички се бяха събудили и всеки правеше по нещо. Само Велко беше още в леглото. Попитах го защо не се оправя, а той каза, че ще остане още един ден тук. Имал проблеми с мазолите на краката. Аз го погледнах осторожно и му казах „Я се стегни! Да не съм чул! Ставай да се оправяш! Искай на Ани мехлеми, едно друго и се обувай!“.

В този момент Велко ме попита аз как съм. Аз се усмихнах и отвърнах, че се чувствам чудесно. Вечерта ме боля адски, но по някое време ме е отпуснало. Оказа се, че през нощта когато ме отпуснало май всички са чули ...

Точно за 5 минути си събрах всичкия багаж и отидохме на закуска. Мама Данче се беше постарала, както пише по дебелите книги. Беше направила баница за закуска. Велко пък хапна боб, а за мен имаше мляко с плодове и чай. Чаят беше превъзходен! Мама Данче като ме видя и се усмихна до ушите, и каза „Ей, ти като си олабил си съвсем друг човек“. Всички много се смяха. Явно вчера наистина не съм изглеждал добре. Но факт е, че днес се чувствам нов човек.

Излязох вън за да си допия чая и там се запознах с Цонка и Ангел. Цонка ме попита „Вие ли сте Светльо и Ани?“. След като кимнах одобрително се оказа, че те са тръгнали 1 ден след нас и на хижа Тръстеная са спали в стаята, в която сме били ние с Ани. Днес обаче като крайна цел им беше х. Бенковски. Запознах се и групичка от Варна – две момчета и момиче. Те също правят Ком – Емине, но без да си дават зор за никъде. Преходите им били хижа по хижа. Днес с тях щяхме да крачим заедно към х. Момина поляна.

Докато хапнем и се оправим и то стана ... 6:10 часа. Не знам как часовете в които тръгваме са все 6:10 или 6 без 10 ... Мама Данче дойде да ни изпрати до началото на пътеката. Каза ни да се пазим. Да си налеем вода, че няма. Обясни ни как да хванем пътеката и къде може да се объркаме. Аз уж съм го минавал този преход и го познавам, но все пак когато някой по-опитен от теб приказва е необходимо да се заслушаш. Със сигурност има какво да научиш. На края мама Данче каза „Ти ще успееш!“.  Усмихнах се и казах, че тази нощ съм обсъждал с Ани евакуация, и че днес правя нещо против принципите си. Но усещането ми е, че това е правилното решение. Тя се засмя и ни пожела успех. Да сме се похвалили от н. Емине. Попита Румен, защо си носи бутилките в найлонова чантичка и каква е тази 5-литрова бутилка от минерална вода на гърба му. Ние само се засмяхме и продължихме.

Пепи и Велко поведоха групата, тъй като скоро бяха минавали от тук. Чувствах се в перфектна форма и имах огромно желание за ходене. Обичам Етрополският Балкан! Години преди да почна да ходя по планините, като пътувах по АМ Хемус и се любувах на Етрополският Балкан от колата. Неведнъж съм казвал „Един ден ще се кача там горе и ще се насладя!“ Тази своя мечта я сбъднах през 2018 г. Днес обаче е по-различно. Тръгнал съм по Пътеката, но това не пречи да изживея това удоволствие по такъв начин, сякаш ми е за пръв път.

Времето беше хладно, приятно. Пътеката леко се губеше на моменти. По едно време Румен ни водеше и се озовахме нейде из клековете и хвойните. Тук се намесих аз и реших, че макар и с по-бавно и монотонно темпо, по-добре е аз да водя. 

Имаше роса, но не успяхме да се измокрим. Показа се така любимият вр. Свищиплаз (1888 м н. в.). Днес обаче няма да го изкачваме. Махнах му в знак на поздрав и продължихме напред. Спряхме за 5 минутна почивка. Тук застигнахме 3-мата от Варна. Разменихме по някой друг лаф и продължихме, а те останаха. Въпреки, че бях идвал само веднъж тук, се чувствах като у дома. Навигацията в джоба ми беше просто ей така. Вървяхме си с приятно монотонно темпо. Разказвах на моите спътници Ани, Велко, Пепи и Румен кой връх как се казва. Румен пък сподели, че коминът, който виждаме в дясно е най-високият на Балканите и разказа подробности за него.

Просто през цялото време не сме спирали да се усмихваме и да си приказваме.

След като изкачихме Голямата занога (1819 м н. в.) започна да напича яко. Ние с Ани отново се намазахме с плажно масло, но май на мен лично щеше да ми е за последно. Имах чувството, че плажното масло спираше тотално охлаждането на тялото ми и ми ставаше още по-горещо.

Докато се разхождахме така безгрижно реших да прозвъня хижарите на х. Момина поляна. Обадих се и предупредих, че ние със сигурност ще дойдем. Хижарят каза, че ще ни очакват, но ако дойдем преди 16:00 часа да ги изчакаме, че тъкмо слизат към града, за да зареждат. Макар че се чувствах в чудесна форма, помолих хижаря ако може да ми купят лекарства – Спазмалгон за корема и Дуфалак. Каза, че нямам никакви проблеми. Тайно се надявах въобще да не ми потрябват и само да си ги нося в раницата.

Ставаше все по-горещо, но северният ветрец даваше известна свежест. Малко след вр. Миале (1803 м н. в.) започнах да подготвям групата за тегава част на прехода. Велко на два пъти вчера попита „18 км за утре не е ли малко?“. Днес обаче така и не попита. При изкачването на вр. Косица (2001 м н. в.) Румен изръси непринудено „Е, тва днес е най-готиното“. След няколко секунди, докато си поемем въздух последва бурен смях. А след качването на вр. Косица (2001 м н. в.) вече нямаше въпроси от типа „18 км не са ли малко?“. Интересното е, че мотивацията на групата не падаше. 

Днес просто се радвахме на гледките. Разказвахме си планинарски истории, смеехме се. Просто не искахме този преход да приключва. Така неусетно стигнахме разклона на вр. Картала (2035 м н. в.). Спряхме за кратка почивка. Тук трябваше да се сбогуваме с Румен. Той беше решил, че ще пробва да стигне до х. Ехо. Аз и Ани не се чувствахме изморени, но знаех перфектно възможностите ни. Знаех, че мога да стигна и х. Бенковски, но не исках да се товаря след тежката нощ. Това, че не бях спал също ми оказваше влияние и се прозявах като Рилска мечка по време на късната есен.

Сбогувахме се с Румбата и закрачихме по стръмната пътека към х. Момина поляна.

 Велко се притесняваше, че утре това трябва да го изкачи, но бързо го успокоих, че знам подсичащ пряк път. Малко след средата на спускането усетих пронизваща болка в левия ахилес. Спрях на момента и смених редицата на връзките. За съжаление не усетих промяна и смених високата обувка с ниския Salomon LTR, но само за проблемия крак. Върнах газта и намалих темпото. Точно тук и в края на днешния преход не трябваше да рискувам. С влизането в боровата гора навлязохме в резерват Боатин. Тук бе царството на пчелите. Чуваха се как жужат навсякъде. Едно невероятно прохладно удоволствие и тишина. Всичко ми харесваше, като изключим стръмния наклон. Малко след това се показа и х. Момина поляна (1640 м н. в.). Часът бе 14:15. Доста бяхме подранили.

С пристигането си в хижата, влязох да се обадя, че сме тук. Оказа се, че няма никого. Разположихме се спокойно на пейките, измихме се на чешмата, но тук ме хвана шубе да пия от ледено студената вода. Но за сметка на това си натопих краката. Явно бях прескочил трапа с травмата, защото не чувствах никаква болка. Изпрахме си дрешките и си доизядохме храната. От тук се отдадохме на тотален релакс. Както си почивахме и от хижата излезе един мъж. Той ни посрещна с думите „А, значи вие сте туристите, които трябва да дойдат. За настаняването не мога да помогна, но елате да ви покажа в кухнята какво има за хапване“. Човекът ни заведе в кухнята и ни показа, как да се обслужим сами. После да си попълним ордерчета и като дойдат хижарите – ще си платим. Това, че бяхме яли, не ни попречи да хапнем по някоя друга супа. Аз заложих на бобът, тъй като имах нужда да прочистя стомаха. 

Тъкмо хапнахме и се появиха тримцата от Варна. На бързо обяснихме и на тях, какви са правилата. Тъкмо се захванаха и се появиха хижарите. Голямата изненада за мен бе, че новите хижари на х. Момина поляна са старите от х. Васильов – Теди и Тончо. Знаех, че са страхотни, защото сме ходили много пъти на х. Васильов с децата и винаги всичко е било супер. Теди с влизането си в кухнята въведе ред и всичко се случи, както пише по дебелите книги. Беше ми взела и лекарства! Платих си всичко и излязох на вън. Там пък с Тончо се заприказвахме. Пита ме за корема, какво ми е. След като споделих и той само попита „Да не си пил студена вода загрят?“. Аз разказах, каква съм я свършил под вр. Мургаш и той малко ме скастри. Каза, че съм извадил късмет и добре, че не съм спрял да се движа. Но каза, че много хора не са имали моя късмет и съм направил голяма глупост. Така загрят човек като пие студено рискува да получи преплитане на червата и до там. Заприказвахме се и с момчето, което ни посрещна. Много готин лаф се заформи. После минахме през банята, вечеряхме и в 21:00 часа вече бяхме по леглата. Имах леки болки, но нищо общо с това, което беше на х. Кашана. Заспал съм почти моментално след лягането си. Имах доста да наваксам със съня, а и на следващият ден ми предстоеше интересен преход.

 

Ден 7: х. Момина поляна – х. Ехо

 Изминати 26 км за 11 часа и 10 мин с почивките

 

Добро утро! Тази сутрин групата от Варна ни събуди вместо алармата на нечии телефон. Още в 4:30 часа се разшаваха и не бяха сред най-тихите. Аз пък тази нощ спах като труп. И още можех, но нямаше как. Чувствах се в кондиция. Днешният преход е по маршрут, който познавах перфектно. Част от него съм бях минавал и в зимни условия и то в зима с много сняг, със снегоходки на краката. Поради липса на обхват нямахме никаква идея, какво ще времето днес. Не успяхме да се свържем и с х. Ехо, за да си запазим нощувка. Но за това по-късно ...

Целият ни багаж с Ани бе на земята. Нямам никаква идея това всичкото нещо, как излезе от тези 2 малки ранички. Още по-учуден бях обаче когато събрахме абсолютно всичко и даже остана място за закуската ни, която ни чакаше в трапезарията на хижата.

Слизайки надолу установих, че някой е подреждал обувките. И тъй като вчера дойдох тук с 2 различни обувки, този някой явно бая се е затруднил с нареждането, тъй като двете обувки са една и съща марка, но различен тип (едната висока, другата ниска). На всичкото отгоре и с различна номерация. И все пак си намерих и втората обувка. Ще се ходи и днес! Заложих на добрия стар Salomon X`Ultra GTX, с който почти неизменно съм от началото по Пътеката, с който всъщност извървях също така Е4, Е8 и безброй други преходи. Смело мога да кажа, че тази обувка е на над 2000 км.

Изчакахме Варненци да тръгнат и тръгнахме 5 минути след тях. Погледнахме часа ... защо въобще го гледаме тоя часовник?! Всяка сутрин при тръгване показва или 6 и 10 или 6 без 10. Не знам, как го правим това ... Морските чада явно имаха страх от мечки, защото си пуснаха музика и подвикваха звучно от време на време. 


Ако случайно варненци са попаднали на този пътепис – да, този сет който пуснахте е един от любимите ми. Аз не мога да живея без музика и очевидно, без да искате ми доставихте миг удоволствие. Освен че музиката беше хубава, боровата гора днес бе очарователна. Времето бе хладно и стръмното изкачване грам не ми правеше впечатление.

След като излязохме от гората, варненската група спряха музиката и ние минахме пред тях. На разклона малко еднолично взех решение, че ние с Ани ще минем не по пътеката, от която дойдохме вчера, а по подсечката. Велко и Пепи нямаха мнение по въпроса, но казаха, че изцяло ми се доверяват. Варненци също потвърдиха, че ще минат по пътеката, която аз бях избрал. Така поехме с бодра крачка напред. Пътечката бе приятна за ходене, а гледките на фона на тъкмо изгряващото слънце – красиви!

Спряхме на чешмата, която се оказа, че е правена от Плевенчанин, за да пием по една студена вода. Аз бях малко с особено мнение по въпроса, но си пийнах малко. След това имаше кратък мочурлив участък, но го подминахме бързо и без жертви. Неусетно бяхме достигнали до ключовото място днес – х. Планински извори. 

Хижата е необитаема и превърната в обор, но тук точно се сливат магистралната пътека на Ком – Емине и подсичащата пътека, по която дойдохме ние. Десетина минути по-късно спряхме за кратка почивка на култовата чешма „Петте чучура“. 


Това е една от най-хубавите води по време на цялото Ком - Емине. Въпреки, че чешмата е на билото, тук целогодишно тече вода с много добър дебит, която е ледено студена. Попълнихме добре водните запаси, тъй като следващата вода е чак на Мишова чешма под вр. Вежен и поехме към вр. Тетевенска баба. Докато изкачвахме върха, групичката от Варна ни даде знак, че са ни запазили стая в х. Ехо. Имало къде да спим, но нямало чаршафи. Като се замисля, май няма случай в х. Ехо някога всичко да е било наред – и това ще преживеем.

Изкачването на вр. Тетевенска баба (2070 м н. в.) не е нищо технически сложно, нито е с голяма денивелация (около 250 м от котата на чешмата), но съмненията ми за евентуална травма от вчера се потвърдиха. Вчера при слизането към х. Момина поляна усетих болка в ахилеса. Това бе причината на този крак да обуя друга обувка. Това намали напрежението в левия ми крак и болката намаля. Но ето, че днес пак се обажда. Спряхме за кратко и смених отново обувката. На спускането от върха обаче си ме болеше. На премката Попови гробове спряхме и накарах Ани да ме бинтова. Минах на варианта да ходя с бързоходките (ниските обувки). Почувствах невероятно облекчение! Болката изчезна напълно. През това време ни настигнаха варненци. Разменихме някой друг лаф и продължихме напред. Днес времето обаче бе доста различно от другите дни. 

Беше облачно и от сутринта подухваше на моменти доста силен вятър. След като спуснахме вр. Булуваня (2043 м н. в.) се спряхме на Хайдушките камъни за по-голяма почивка. Сгънахме по някой друг сандвич, починахме малко повече от обичайното и продължихме. Часът бе около 10:30. Насрещният вятър ни действаше леко демотивиращо, но не спирахме да се движим. И въпреки, че имаше ниски облаци, на момент изкачаха невероятни гледки. Славата на Тетевенският Балкан, че е много красив, не е легенда. В един момент се появи и вр. Васильов (1490 м н. в.). Показахме на Велко и Пепи хижарите от х. Момина поляна, къде са били преди и къде са сега. Тъкмо на съседния баир. Въпреки, че вятърът се засилваше, а облаците ставаха все по-черни – това не ни смущаваше. Любима фраза ми е, че няма лошо време в планината. Просто има различен нюанс на красивото.

По пътя си срещахме много стада с кончета. Днес обаче щяхме да минем през едно различно конче – Старопланинското. 

За разлика от доста по-известният и страховит свой Пирински събрат, Старопланинското конче няма въжета и има опции за подсичане на места. Ани днес щеше да попълни цялата си колекция от кончета – Пиринско, Рилско (Павлев връх), Родопското и най- накрая – Старопланинското. Велко и Пепи пък не знаеха даже, че има такова. Ето, че и днес научихме по нещо ново. Ани има страх от високото, но знаеше също, че и по далеч по-страшни места е минавала. 

Вървях напред и подавах ръка на всеки имащ нужда от помощ. Спестих на групичката някоя друга подсечка, но съм сигурен, че никой не ми се сърди.

Вървяхме бавно, без да бързаме. Гледахме да се пазим. По едно време зад нас се появиха 3 момчета. Направихме им път да минат. Движеха се доста бързо. Даже и да не ги бяхме пуснали да минат все си мисля, че без проблем направо щяха да ни прескочат.

Точно преди изкачването на вр. Вежен (2198 м н. в.) спряхме за втора дълга почивка. Погледнах часовника и установих, че сме изгладнели по-рано от предвиденото. Часът бе 13:00. Хапнахме до насита, направихме и проверка на водните запаси. Като го няма слънцето и водата върви с много бавни темпове. На всичкото отгоре е студена и приятна за пиене. Докато почивахме слънцето се показа за кратко. Побързах да успокоя групата, че това е фалшива тревога. На вр. Вежен (2198 м н. в.) винаги духа и по-добре да не събличаме ветровките. В последствие се оказах прав. Започнахме изкачването и почна да вее здраво! Вятърът макар и попътен си беше на моменти направо леден. Като достигнахме платото на върха направо си се замислях да вадя полар, защото си ми беше студено. Всички които ме познават знаят, че съм морж ... но днес си беше хладно. Достигайки вр. Вежен (2198 м н. в.) само се щракнахме и започнахме спускане. 

Точно на Каменната порта облаците се отдръпнаха за няколко минути и се показа вр. Юмрука (1819 м н. в.), а на съседния баир се белна и х. Ехо. Подвикнах на групата „Ето я хижата! Само още 3 часа! Не остана!“. 

Това даде криле на всички. Реакцията на Велко беше „Щом се вижда, значи ще стигнем“. Тук обаче имахме и промяна на терена. Пътеката бе с едри камъни и леко коварна. Взехме колективно решение да го даваме по-внимателската и да пазим краката. Велко тази сутрин се похвали, че след интервенцията по мазолите си и мазилата на Ани се чувства перфектно. Аз пък след бинтоването направо нямах спиране. След излизането ни на Ветровития преслап вятърът вече ме преместваше без проблем от пътеката. Всички на шега се чудихме, това име „Ветровития преслап“ от къде ли идва? В момента, в който обаче започнахме подсечката на вр. Юмрука, времето моментално се промени. Вятърът спря, облаците изчезнаха и напече зверски.

Спряхме за кратко да се преоблечем. Огледахме се за варненци, но уви – нямаше и следа от тях. Закрачихме с монотонна крачка последните метри до хижата. Пробвах да звънна на едно от момчетата от варненската група, тъй като се притеснявах за тях. За съжаление нямаше обхват. Спряхме на чешмата под вр. Юмрука за 2-минутна почивка. Чешмата бе повредена и нямаше как да се пие вода от нея. Но пък успях да се свържа с варненци. Оказа се, че слизат към с. Рибарица, тъй като едно от момчетата се отказва. Били предупредили в х. Ехо, че няма да ходят.

Към 17:20 часа вече бяхме в х. Ехо (1675 м н. в). 

Попитахме за баня, но се оказа, че няма вода. Там на мивката да се мием, но ако може да не мокрим много, че се пързаляло. Минахме на бързо да се поизмием. Наистина голям късмет извадихме с времето. Ако беше вчерашната жега и бяхме в собствен сос – тогава ставаше интересно. Както няма и чаршафи ...

Настаниха ни и седнахме в трапезарията да пием по бира. Там се запознахме с едно момиче (българка), която живее от дете в Канада и беше довела приятеля си (канадец) на планина.  Момичето се казваше Беатрис, а момчето Ейдън. Като попитала приятели, къде може да заведе момчето на красиво място в планината и един от двата отговора бил х. Ехо. Получи се много интересна беседа. Мацката говореше доста разбираем английски и можехме спокойно да разговаряме и с момчето. Той не се чувстваше изолиран по никакъв начин. Момичето се оказа, че било от Перник, но когато била на 9 години е заминала за Канада. От тук отворихме тема за планините от Краището, които за мен са като разтворена книга. Направо я сразих като и казах, че в Пернишко-Кюстендилският край има близо 20 различни планини. Като почнах да и ги изреждам се оказа, че повечето въобще не ги е чувала. И все пак Беатрис си извади лист и химикалка, и си записваше.

Тъй като днес бе първият ден, в който стомахът ми бе в перфектна кондиция, реших да хапна. Но както си му е реда. Поръчах си боб и исках нещо на скара. Хижарят обаче ни предупреди, че за под 5 кебапчета въобще няма да се занимава да пали скарата. Събрахме се цялата група там в столовата да направим обща поръчка ... направо нямам думи. Поръчах си и бира. Оставаше и кебапчетата да са студени, бирата топла и идилията щеше да е пълна.

По едно време дойде една възрастна дама на нашата маса и почнахме да си говорим за туризъм. Опита се да ме впечатли с някоя друга планинарска дестинация, но безуспешно. Ани обаче точно с 2 премерени изречения и подсказа, че ние сме били къде ли не и трудно може да ни хване неподготвени. Понеже беше от Бургас, започнахме темата за Странджа, после стана на въпрос за най-високия връх, както и за предполагаемото Светилище на Богинята Бастет. Интересна дискусия се получи като цяло. Жената недоволстваше от това, че слагали нереалистични времена между хижите. Беше и интересно, дали ние даваме времената, които дават в интернет. Точно тук я разочаровах като казах, че до момента каквото сме прочели с малки изключения, даваме доста близки времена ако се махне времето за почивка. Но и дали ще минеш дадена отсечка за 3 часа или 4 – няма значение. Важното е да и се насладиш. После се почна пък за маркировката ... и така.

Преди да си легнем, Пепи се завърна от разходка покрай хижата и сподели, че е много красиво и много му харесва. Но не се ориентирал, кой връх кой е. Нахлузих джапанките и отидохме малко над хижата. Показах му х. Козя стена. Тогава облаците се надигнаха и се показаха вр. Амбарица, вр. Голям Купен, вр. Ботев ... на фона на залеза наистина всичко бе невероятно красиво.

Ориентирахме се към леглата. Тъкмо се унесох и чух хижарят да се кара с гости от хижата. Пет минути по-късно 3 възрастни жени и 1 мъж се пренесоха в нашата стая. Трябваха им 10-на минути докато се разберат кой къде и защо. Легнаха си, часът беше вече около 22:00. Един от часовете ми за сън отиде по дяволите. Нищо, до 5 сутринта имах още 7 часа за сън ...

 

Ден 8: х. Ехо – х. Добрила

Изминати 33 км за 10  часа и половина с почивките

 

Добро утро! Най-големият ми кошмар – някой да хърка в стаята ни не се сбъдна. В 5:10 се събудих абсолютно сам. Беше ми съвестно да светна лампата и почнах да се оправям на челник. Една от жениците беше будна и ме прикани да светна, но аз реших, че те нямат вина за нашето ранно ставане. За това си изнесохме багажа и се оправяхме извън стаята. Нека си почиват хората. Слязох до трапезарията да си налея вода. С влизането се оказа, че някакво момче спи на пейката в трапезарията. Обърнах се към него и челникът му светна право в очите. Когато светлината срещна очите му, той така се метна назад сякаш аз бях Циклопа и го бях поразил с лазерния си поглед. Не беше нарочно, гадно е така. Извиних се, че го събудих и си излязох преди още някой да е пострадал.

Потеглихме аз, Ани, Велко и Пепи в ... 6 без 10. Днес направихме бойкот на х. Ехо и решихме, че няма да закусваме в нея. А и хижарят ни каза, че по-рано от 8 часа няма да стане за закуска. Като ще закусваме в 8 часа, аз дадох идея това да се случи направо в х. Козя стена. Речено – сторено.

Оправихме си багажа пред хижата на пейките. Много красиво и мило конче пасеше точно до нас. Отидохме да се порадваме на гальовната животинката.

Потеглихме по добре познатата ни пътека към х. Козя стена.  Първо направихме порядъчен глиганинг из папратите, а после в движение се наслаждавахме на изгрева, който днес се виждаше и бе красив. 

Докато се движихме уж в кротко темпо, застигнахме колоездач. Поздравихме се и от дума на дума разбрах, че и той прави Ком – Емине. Стори ми се много познато това момче. Подминахме го и нещо ме накара да се обърна и да го попитам, как се казва.  Разбира се, че го познавам! Това бе Борис Борисов – едно легендарно име, когато говорим за Пътеката. До сега има 9 опита – както пеш, така и с колело. Чел съм с удоволствие пътеписите му в Планинарския форум, но до сега не се бяхме виждали на живо.

Подминахме разклона до вр. Ушите (1637 м н. в.) и закрачихме с бодро темпо. Докато си приказвахме с Велко стана на въпрос, че тук сме в резерват Козя стена. Велко попита с нотка съмнение, дали резервата си оправдава името. В този момент сякаш планината ни чу, какво си говорим. Голяма дива коза с грациозни подскоци мина покрай нас.

Въпреки мълниеносната ми реакция – не успях да си извадя телефона и да я снимам по от близо. Но всички бяхме много впечатлени от грациозните и движения. Шегувахме се, че и ние искаме с такава лекота да катерим чукарите. И все пак, малко преди мястото, където се разделят пътеките видяхме отново дива коза. Седеше на една скала и любопитно ни гледаше. Все едно позира за рекламата на уиски Блек рам. Опитахме се да се приближим максимално близо и да я снимаме. Животинката обаче бе много любопитна и позволи известна дистанция, след което буквално с един скок изчезна в гората.

За тези, които ме познават добре знаят, че когато съм гладен съм абсолютно способен да убия някого. Днес обаче все още не чувствах глад, за това може би помагаше и постоянното похапване на диви ягоди по пътеката. Точно в 8:00 часа бяхме пред х. Козя стена (1560 м н. в.)

Пред нея имаше 15-на тийнейджъри, които хапваха макарони. Въпреки, че от седмица насам го караме само на сандвичи и скара, някак не успях да се изкуша. Влязох вътре и попитах, какво могат да ни предложат за закуска. Момичето, което се показа от кухнята ми отговори троснато, че за да ям при тях трябва да имам заявка поне 24 часа предварително. Това направо ме втрещи! Запазих самообладание и попитах „Поне пържени филии, сандвичи, нещо?“. Но отговорът отново беше „не“. Пробвах да си поискам макарони и се оказаха, че са точно под бройка и нямало артисали порции. Тогава на шега реших да пробвам нещо от менюто за обяд и се оказа, че може да си поръчаме леща. Като казах, че искаме 3 бр. и момичето направи физиономия все едно тази супа ще я ядем с вилици. Ей такова отношение не го разбирам. Отиваш с парите си, държиш се човешки и се отнасят с теб така сякаш си виновен за нещо. Единственото за което се чувствах виновен бе, че въобще ми дойде идеята да се отбием в х. Козя стена. Но пък Велко беше прав като каза „Дали тук или при онзи ръб на х. Ехо, все тая“. За съжаление доста точна оценка ...

След като хапнахме излязохме на вън. Борис Борисов тъкмо се беше появил.

Поприказвахме си и продължихме напред. Той се оказа също, че се отбил тук, за да закуси. И ние му пожелахме успех! Закрачихме по добре познатата ми пътека в посока Беклемето. Като минахме покрай паметника на Петко Дачев до разклона за х. Хайдушка песен разказах на Ани за първия ми преход в планината като дете. Той бе именно от с. Чифлика до х. Козя стена и бях с баща ми. Това бе и прехода, който ме запали по планините. Тогава бях на 16 години и въобще не съм подозирал, как този преход ще се отрази на отношението ми към планината като цяло.

Днес времето нямаше нищо общо с вчера. Беше приятно слънчево и имаше добра видимост. Стигнахме до подножието на вр. Козя стена (1670 м н. в.), но само го показах на спътниците си и реших, че няма да се качваме. 

Нито пък щяхме да минаваме по зимната пътека. Използвахме подсечката. Озовахме се край паметника на загиналите летци. Тук на 15 юли 1945 г. изпълнявайки рутинен полет са загинали при самолетна катастрофа трима летци.

Докато аз снимах наоколо, Ани, Велко и Пепи продължиха напред. В този момент срещу мен дойдоха трима възрастни туристи. Аз поздравих учтиво, а те ме спряха да си говорим. Питаха ме откъде за къде съм и аз споделих, че днес съм тръгнал от х. Ехо, но по принцип правим Ком – Емине. Това много ги впечатли и тримата. Единият от тях ме помоли да ме снима, аз отвърнах, че няма проблем. Той разказа, как веднъж така срещнал двама Ком-Еминейци, които в последствие се оказали известни, но той не го знаел този факт. Момичето запомних, че се казва Албена. Аз пък споделих, че нашата скромна групичка сме световно неизвестни и едва ли е чувал за мен и Ани. Но светът е малък и не се знае, къде планината ще ни срещне отново. Щракнах се и с тримата за спомен и продължих напред.

Днес въпреки, че бе работен ден си имаше доста туристи. Някои бяха тръгнали към х. Козя стена, други просто на разходка до където стигнат. Поздравихме се с друга групичка – семейство, което ни попита от къде и за къде сме. Като казахме, че правим Ком – Емине и момичето подскочи от кеф и каза „Мамо, виж! Те изпълняват моята мечта! Искам и аз, но едва ли ще успея“. Тогава аз се усмихнах и казах „Казва се: намирам си дружка и аз ще го направя“. Махнахме си за довиждане и продължихме. Така се озовахме на предела на Троянският проход известен най-вече с нарицателното си – Беклемето. Троянският проход е най-високо разположения асфалтов проход в Стара планина. Дължината на прохода е 48 км, а южният му склон с приятели обичаме да се шегуваме, че е проектиран от истински фенове на дрифта. Ако му направят една хубава и качествена настилка, както е Трансфагарашан в Румъния смятам, че този път има немалък шанс да попадне в класацията на най-яките пътища за каране.

Тук спряхме за дълга пауза и смяна на обувките. Предстоеше ни „магистрален“ участък от прехода. От тук до х. Дерменка са 10-на км, които са все по равното и пътеката е щадяща краката. Така с Ани обухме бързоходките и газ! Планът ни бе около 14:00 часа да обядваме в х. Дерменка. Часът бе 11:50 – съвсем реалистичен план.

Преминахме транзит покрай Арката на свободата, на която с Ани сме ходили без да преувеличаваме десетки пъти. 

Факт е обаче, че от както направиха новия път до х. Дерменка – не бяхме идвали тук. С умиление си спомняме как преди почти 5 години, когато големият ни син Дани го доведохме тук и му направихме сефтето в планината. От Арката на свободата до х. Дерменка, тогава 3-годишния Дани го взе за 3 часа и 15 минути без да гъкне нито веднъж или да се оплаче от нещо. Нощувахме в х. Дерменка. От тогава това дете обожава планината и иска постоянно да идва с нас. Сега пътят е направен така, че дори и обикновена кола може да стигне до х. Дерменка, а въпросната хижа я избягваме по всякакъв начин, защото вече се е превърнала в място за напиване и диви купони в планината. Жалко, но факт.

Малко след Дългата рътлина чухме звънец от колело. Обърнахме се и видяхме Борис Борисов да прехвърча с бясна скорост покрай нас. Махнахме му в знак на поздрав. Искрено му желаех успех. 

Малко след това наближихме и засл. Орлово гнездо (1534 м н. в.), който трябваше да подминем транзит. Знаехме, че няма храна и нямаше какво да търсим там. Реших само да си налея по-студена вода, тъй като моята вече беше на чай. 

От някъде се появи Кольо – човекът който се грижи за заслона и обслужва туристите. В този момент станахме „жертва“ на директен маркетинг. Цитирам по спомен думите на Кольо. „Здравейте! Елате да хапнете! Да видите как се прави скара, такива кюфтета не сте яли. Или шкембе? Сега съм го направил. Не може да ми откажете по една супичка. Така като ме гледате, сам си готвя. Тоя корем от какво си мислите, че е? От много спорт ли? Имам и овче кисело мляко. Ако вие не си поръчате и изядете, ще го изям аз ...“ В този момент и на четиримата нещо ни прищрака. Принципно съм уникален дебил и не поддавам на такива неща, но в случая просто се облизах и попитах групата, дали пък да не обядваме тук? Получих 100% одобрение и така се озовахме на обяд в засл. Орлово гнездо (1534 м н. в.). Уж нямаше да ям много, но като опитах шкембето и бързо размислих. Велко даже сподели, че му е в ТОП 3 от шкембетата, които е ял. Ани пък каза, че кюфтетата са наистина супер! Направо си облизахме пръстите. Пепи и Ани пък пробваха овчето кисело мляко. Определиха го като вълшебно. Аз само си опитах, за да не остана по-назад. Знаех, че не е добре да преяждаме, защото след малко почва изкачване и коремите ще ни тежат. Кольо обаче не ни оставяше да останем на сериозно с мислите си. Пускаше лафове постоянно и много се смяхме. Докато не изядохме всичко – не тръгнахме. Кольо пък благодари за това, че сме изяли всичко, че водата за миене била дефицит. Сбогувахме се с този невероятен образ и продължихме не ходейки, а търкаляйки се. Хубавата новина за групата бе, че щом няма да ходим в х. Дерменка, ще минем по пряка пътека, която ще ни спести 600 м.

Потеглихме с натежалите си стомаси, но олекнали от към глад за храна души. Слънцето печеше безмилостно. Тъй като с Ани бяхме обявили бойкот на плажните масла, само Пепи се намаза. Добрата новина е, че съвсем скоро щяхме да влезем в по-закрит участък.

Малко преди х. Дерменка открихме пряката пътека. Минаването по нея ни спестява малко над половин километър. Не че е много, но в този горещ летен ден си е нещо. В първите си метри трудно може да бъде наречено пътека, но се минава. Много бързо достигнахме до бариерата на резерват Стенето. Въпреки, че има една камара забраняващи табели, имах съмнението, че голяма част от забраните са само на хартия.

С влизането в горичката ни стана много приятно, но от тук вече посоката бе само нагоре. Предстоеше ни едно почти 3-часово изкачване. На хартия не изглежда много, но с оглед на това, че от сутринта бяхме изминали 20-на километра и натрупаната умора от предните дни – не беше много приятно. За капак и пътеката на места бе камениста и чупеше крака всякакви. Аз въпреки, че вече не чувствах болки в ахиеса, продължих да си ходя с ниските обувки (бързоходките). Това по-късно щеше да ми бъде много силен жокер за стратегията ми, с кои обувки ще продължа до края на Ком – Емине.

В предвид следобедния час дори и в уж гористите части, слънцето грееше точно на главите ни. На 2 пъти срещахме големи групи с туристи – по 5, по 10 човека. Като почнеха да ни обясняват колко далеч са х. Добрила и х. Дерменка една от друга и колко им е тежко – просто се усмихвах и ги изслушвах. Хората си имаха проблеми. Какво да им обяснявам за нашите драми.

След излизането от на поляната преди вр. Гердектепе (1713 м н. в.) се спряхме за по-дълга и последна почивка. Беше ни адски жега и мотивацията за ходене нещо се бе поизпарила. Пепи почерпи фурми, аз пък извадих ядки и седнахме просто да полафим. В крайна сметка само Пепи нямаше търпение да продължим. Аз им казах, че следващите 1-2 км са ми най-гадни лично на мен. Имах лоши спомени от предходен преход, на който преди това спахме в х. Козя стена. Вечерта при опит да си вдигна левия крак да го измия и ритнах ъгъла на мивката, която за мое нещастие бе от алпака. Доста сериозно се срязах. На следващият ден тогава идвахме точно към х. Добрила и тук на това място на 2 пъти ритнах от тези едрите камъни и кървях здраво, а болката беше ... не искам да си спомням. И все пак оцелях. Този спомен ми даде сили да кажа „Хайде да тръгваме, че нас чака. Довечера ви обещавам да спим на хотел!“.

Нарамихме раниците отново. Сили не бяха останали много, но и ходене почти не бе останало. Велко ме пусна напред да задам темпо и закрачихме. Подвикнахме 1-2 пъти да предупредим баба Меца, че четиримата пишман Ком – Еминейци идват. Редно бе Мецана да знае, че сме гладни, гльоджави, безвкусни, а днес от жегата на всичкото отгоре – потни! Тези викове се оказаха абсолютно излишни. След минута-две се появи мъж с АТВ, което се чуваше как реве от километри. Нали бяхме в резерват? Какво прави средство от типа „Един се вози, сто тормози“ тук? Хубава работа, ама българска. И глупавото беше, че возеше и детенце със себе си, без каска, без никакви предпазни средства. Това дете един ден ще мисли, че всички тези нередности са нещо нормално и забраните нарушават правата му ... Спирам да пиша на тази тема, че се нервя.

Ето, че х. Добрила (1804 м н. в.) вече е пред погледите ни. 

Бяхме се обадили предварително и знаехме, че ще сме четиримата в една стая. Докато чакахме да се настаним обаче станахме свидетели на пoредната драма в стил „Мила родна картинка“. 2 семейства с по 3 деца бяха дошли заедно тук. Недоволстваха от факта, че не може всичките да са в една стая, нито пък всяко семейство в отделна. После решиха, че щом няма да е така – ще искат отстъпка и ще се пазарят като цигани за цената. През това време ние просто седяхме и чакахме да разкажат за всичките си проблеми и неволи. По едно време ми писна и попитах, дали трябва да висим с всичкия си багаж и да слушаме това, но естествено ми се отговори, че първо въпросните хора трябва да бъдат настанени. Ок, продължавам да чакам ...

След малко над час чакане дойде и моя ред. Но вече бях размислил за типа на стаята. С Велко се разбрахме, че ще дадем някой лев отгоре, но ще бъдем в двойни стаи със собствени бани. Ако трябваше тия шестимата и за банята да ги чакам така, както за настаняването – щях да си легна мизерен. Така ни настаниха в хотелската част. Минахме през банята. Аз даже се опитах да се избръсна. Видях голям зор! Не се бях бръснал от сутринта в която почнахме прехода, но бръсначът не успяваше да пробие брадата. Чувствах се така, сякаш с детска ножица се опитвам да окастря огромен шипков храст. Както казва един наш поет "Борбата е безмилостно жестока!". Успях да се клъцна само веднъж, но вече твърдо бях решен, че следващият опит ще ми е живот и здраве, когато стигнем в Котел.

Към 19:00 часа седнахме да вечеряме. Тук поне има изобилие от храна, както и от студена бира. Нарочно седнахме вътре, за да се радваме на спокойствието. Днес явно доста ме е пекло слънцето. Щом от една бира се замаях ... явно имам нужда от сън. Докато релаксирах така приятно с бира в ръка и пак се почна. Дойдоха въпросните 2 семейства и се пренесоха вътре, понеже вън им било студено. Направих знак на Ани и се изнесохме към стаята си. Велко и Пепи също тръгнаха. Вън направихме кратък план за утре. Предстоеше ни най-техничният и красив преход за цялото Ком – Емине, а именно Алпийският траверс. По прогноза го даваха след 15:00 часа, че има шанс за дъжд с гръмотевици. Предложих да тръгнем около 5 часа, за да можем да минем поне маршрута от х. Добрила до засл. Ботев. На засл. Ботев ще преценим, дали времето позволява и продължаваме към вр. Ботев. На вр. Ботев ще направим същата преценка, дали ще успеем да достигнем засл. Маринка, на засл. Маринка ако не вали – продължаваме към х. Тъжа. Минахме само на бързо през ресторанта, да си вземем сухите пакети за утре, както и закуската. В 21:00 часа бяхме по леглата. Странно, но грам не се притеснявах за утре. А какво и ще се случи?

 

Ден 9: х. Добрила – засл. Ботев – х. Тъжа

Изминати 26 км за 11 часа с почивките

 

Събудихме се към 4 часа сутринта. Вън гърмеше и святкаше яко. Ако бяхме дръпнали пердетата даже и лампа нямаше да ни трябва. Прането ни се изпра втори път. Посегнах да погледна пак прогнозата за времето – още по-криво я даваха. Часовете за дъжд бяха същите, но количествата бяха вече по-високи, както и вероятността за валежи.

Подремнахме още малко, но като станахме, вън ръсеше ситен дъждец. Оправихме си багажа без да бързаме. Докато излезем с раниците вече дъждът беше спрял. Велко и Пепи също бяха вън. Днес щяхме да тръгнем в различен час от всеки друг път. Часът бе 5:56.

Обух си високите обувки и оставих най-отгоре в раницата си дрехите за дъжд. Ани тръгна напред, за да ни наложи темпо. Аз, Велко и Пепи се движихме на по-заден план. Беше хладно и приятно. 

Връх Амбарица (2166 м н. в.), който по начало си е кръвопиец бе пред нас. Но с приятното и монотонно темпо, което Ани ни наложи, даже не го усетихме. Точно за един час бяхме на върха. 

Тук на 2166 м н. в. закусихме, понеже сутринта тръгнахме гладни. Извадихме си сандвичите, които ни бяха направили от х. Добрила и бяха включени в нощувката. Отхапах по-стабилна хапка и ми се стори, че нещо не беше наред. Много ме радваше фактът, че сандвича е с луканка, но поне да я бяха обелили бе, мамка му. А за краве масло – не може и да се мечтае. Сандвичът бе сух на барут. Вярно, че му викат „сух пакет“, но някой стабилно бе преизпълнил плана. Както казва мой приятел земеделец, когато няма дъжд и градушката е дъжд.

За мезенце Пепи извади бадеми, а Ани пликче леблебия. Хапнахме на бързичко и продължихме напред. 

Планът бе да подсечем вр. Малка Амбарица (2143 м н. в.), както и вр. Малък Купен (2101 м н. в.). Още на слизане от вр. Амбарица освен на красивия изгрев се радвахме и на две диви козички, как тичат и скачат по поляните на вр. Малка Амбарица. Виждаше се перфектно и почти целия ни маршрут днес. Слънцето придаваше божествено красив оттенък на целия Алпийски траверс. Беше много красиво и зареждащо преживяване.

Тръгнахме по подсичащата пътека. Разкриха се гледки към северна България. Показах на дружките си от къде минава пътеката от към х. Амбарица – както лятната, така и зимната. Разказах на всички и че ни предстои техничен участък със стоманени въжета. Наблягах на това, че няма абсолютно нищо страшно, а и аз ще помагам. 

За последно бях идвал тук с моята колежка от Търново - Мира, нейният съпруг Ванката, друга колежка от Търново - Снежи и приятели на Мира - Добри + Руми. 

Тогава направихме преход от х. Добрила до засл. Ботев и се върнахме през х. Васил Левски и х. Хубавец в гр. Карлово. Изкарахме страхотно и в деня на нашето преминаване част от Ком – Емине, често разказвах спомени и случки от тогава.

Не след дълго се показа и вр. Голям Купен (2169 м н. в.) в цялата си прелест. За мен лично това е най-красивият връх в Стара планина. От тук аз поведох групата напред, а Ани бе плътно зад мен. Езерото Саръгьол започна да се смалява под нас. Точно преди въжетата прибрахме щеките, за да не ни пречат. Ани има страх от високото, но се надявах със съвместни усилия да го преодолеем. Познавах добре пътеката и се стараех да не и се налага да виси по въжето. Следващият ред от пътеписа се надявам Ани да не го прочете, но на толкова много планинарки съм помогнал да се качат тук, та моята съпруга ли точно ще оставя да се мъчи ...

Велко и Пепи нямаха проблем с височините и чинно ни следваха. 

На последното въже преди върха само се наложи да подам лапа на Ани. За пореден път обаче тя ме изненада приятно. Държа се меко казано мъжки. След като се качихме на върха Ани само каза „Като си помисля, че тук си се качвал през зимата с котки и пикел, направо настръхвам!“.

От вр. Голям Купен  се разкрива 360-градусова панорама. Макар да е висок само 2169 м. гледките са невероятни. 


Записахме се в книжката за посещения и започна по-трудната част – слизането. Аз отново вървях напред за да показвам от къде е най-лесно може да се слезе. Ани твърдеше, че не е толкова сложно, докато не достигнахме 5-тото въже. 

Тук си беше зор работата, но все пак се справихме. Малко преди вр. Голям Кръстец (2035 м н. в.) седнахме на сянка за първа по-дълга почивка. 

Все пак беше 10 часа и бе време да похапнем нещо дребно. Докато хапвахме се чуваха басови звуци от гърмежи, които слаба Богу бяха сравнително далеч от нас. За сега бе слънчево и приятно. Очаквах в края на прехода да стигна в хижата с тен в цвят „Последният вожд на команчите“.

На всички им беше интересно, защо вр. Костенурката (2035 м н. в.) се нарича така. Показах им върхът от правилната гледна точка и мисля, че вече всички знаят защо. 

Под вр. Жълтец (2227 м н. в.) реших, че няма да минаваме по титулярната пътека, а ще свием  дясно по подсечката. За сега имахме вода, но тайно се надявах, че изворът по пътеката в дясно ще е още пълноводен и че ще има свежа студена водица. А и няма какво да се лъжем, исках да спестя някой друг метър денивелация. Намерихме пътеката, даже съвсем леко се отклонихме по погрешка, но се оказа, че така е трябвало да стане. Стадо крави с гордо пазеща ги каракачанка следеше всяка нашата стъпка. Така излязохме на Безименният връх (2171 м н. в.) и засл. Ботев (2053 м н. в.) се показа пред нас.

Огледах се внимателно, но за сега нямаше изгледи времето да е разваля. Часът беше около 13 и си беше време за вкусен обяд. С приближаването ни до засл. Ботев ни посрещна Кирчо – помощник хижаря на Голям Вальо. Позна ме от вратата и се заприказвахме. Попитах дали има нещо за хапване и човека заряза всичко, и влезе да ни нахрани. Споделихме му нашите мисли за времето вън, а той ме погледна и каза „За времето не мога да ти кажа, но мога да се обадя на колегата от х. Тъжа. Имате време, хапвайте и тръгвайте докато е време“. Само леща имаше наготвена, но каква леща бе това само. Без да преувеличавам – най-вкусната за целия маршрут. За десерт Кирчо предложи крем карамел и бисквитена торта. Ето ти проблем ... ядеше ми се и от двете. Все пак запазих самообладание и ядох само крем карамел. Все пак първенецът на Стара Планина бе точно пред нас. Със своите 2376 м н. в. нямаше да ни се даде без бой.

Взехме си довиждане с Кирчо и тръгнахме право нагоре. Тук се разделихме с Велко и Пепи. Те продължиха право нагоре, а ние с Ани решихме да се движим по маркираната пътека, която прави зиг-заци. 

Точно 45 минути по-късно се срещнахме отново на самия вр. Ботев (2376 м н. в.) – най-високата точка на прехода Ком – Емине и съответно първенецът на Стара планина.


Решихме да пием по бърз чай преди да тръгнем към х. Тъжа.

Влязохме в туристическата спалня и там ни посрещна едно от момчетата, което тъкмо застъпваше на смяна. Пичът беше в страхотно настроение и лесно завързахме разговор.  Заложихме на местен чай с домашен пчелен мед за мен и Ани, а Велко и Пепи без мед. Спокойно мога да кажа, че това бе най-хубавият чай по време на целия преход. Просто днес всичко беше най! Изпихме си чайчето и излязохме вън. Странно, но за тези 15 минути беше настъпила драматична промяна на метеорологичните условия. Бяха се появили тъмни облаци и духаше студен вятър. Облякохме ветровките и закрачихме бързо в посока х. Тъжа. До засл. Маринка имахме по-малко от час. Надявах се, че точно в този промеждутък няма да завали. А и да завали – няма проблем. Само да не гърми. Бяхме на спускане, но пък едрия камънак не щадеше особено краката ни. 

Срещнахме голяма група дечица, които бяха тръгнали към вр. Ботев. Поздравиха ни и ни стана драго. Хубаво е, когато срещаш толкова много деца в планината. Във фейсбук пък има една група за 39-те планински първенци. Там редовно качват снимки от ТД „Млад планинар Петрич“. Като видя дечица по на 7-10 годишна възраст да качват от планинските ни първенци на България и ми става много драго. Нека децата знаят, че планината е красива, възпитава, лекува и калява, а не е просто място, където да се качим с джипките и да е напием.

Малко преди засл. Маринка (2076 м н. в.) усетихме микроскопични пръски дъжд, но това вместо да ни разколебае, по-скоро ни поохлади и ни даде допълнителни сили. Все пак спряхме на засл. Маринка да го разгледаме. 


Знаех, че съвсем на скоро е реновиран. Изненадата за мен бе повече от приятна. Хората църква градили, а то манастир станало, както обича да казва моя баща – Маринчев старши. Заслонът бе направен с много вкус и наистина е приятно местенце. И тук има кутия за хранителни провизии за закъсали планинари. Беше добре заредена, имаше си всичко. Даже някой бе оставил кенче с бира, коняк, патронче водка, уиски, дори презервативче имаше ... 

Заредена работа, ей :) Не сме взимали абсолютно нищо, тъй като си имахме всичко. Оставих пакетче фъстъци, да има за другите планинари.

Продължихме напред към х. Тъжа. Времето се пооправи. Започнах да виждам мравки, което бе сигурен знак, че времето се оправя и няма да вали. Започнахме изкачването на вр. Параджика (2209 м н. в.). Друг път повече ми се увиждаше. 

Днес  го качихме от раз. На седловината Пилешки полог спряхме за по-голяма почивка.

Тук за малко да настъпя змия. Беше усойница – най-отровната змия, която можем да срещнем в България. Животинката обаче просто се оттегли. Извадих си телефона да я снимам, a тя както се оттегляше се обърна към мен и отвори устата заплашително. Тъй като на работа контактувам често с далеч по-отровни двукраки змии, имах доста опит и знаех, как да се пазя. За това отстъпих крачка назад. В случая аз бях натрапника, а не змията. Съвсем в реда на нещата бе тя да се защитава.

От тук гледки също не липсваха. Преходът днес макар и не особено лек, определено ни зареди с гледки. Велко сподели, че днес най-много му е харесало и определено би дошъл отново. Тук получил истинско усещане за висока планина.

Въпреки, че слънцето грейна отново – не беше горещо. След връх Юрушка Грамада (2136 м н. в.) започна спускането към х. Тъжа. Пътеката е малко гадна за ходене, но ние не бързахме за никъде. Основно както в края на всеки преход, гледахме да си пазим краката. Водата много ни беше намаляла, но при положение, че виждахме хижата – нямаше повод за безпокойство.

След малко криво спускане се озовахме на река Тъжа. Решихме, че няма да мятаме крачоли до моста, а ще прецапаме. Намерихме брод и след няма и минута бяхме вече от другата и страна. За няма и 5 минути вече бяхме пред х. Тъжа. Тази вечер щяхме да нощуваме тук на 1510 м н. в.

Посрещнаха ни двама мъже, като единият ми беше адски познат от някъде. Настаниха ни в една стая и минахме всички през банята. За вечеря заложихме на скара и бира. Хижарите ни поканиха на тяхната масата. Заприказвахме се и се оказа, че имаме доста общи познати. А човекът, който ми се стори познат е бившият хижар на х. Триглав. Поръчахме си храна утре за из път, както и закуска с чай. След 21:00 часа всички бяхме по леглата. Утре щеше да е интересен ден. По план трябваше да сме в х. Узана, но от предните дни имахме да наваксаме. Май ще е до където стигнем ...

 

Ден 10-ти: Х. Тъжа – Шипченски проход

Изминати 38 км за 12 часа 

 

Добро утро! Тази сутрин за първи път от началото на прехода станахме трудно. Просто ни се спеше и на двамата с Ани. Когато на Пепи алармата звънна в 5:10, всичките лежахме като стреляни и не помръдвахме. И все пак трябваше да ставаме. Събрахме багажа (за кой ли път) и влязохме в чифт чисти дрехи. Минах даже да си събера прането и за моя изненада всичко бе сухо на барут. Даже миришеше на хубаво.

Събрахме се цялата група в трапезарията на хижата. Както ни беше предварителната уговорка, хижарят беше направил чай и закуска. Отделно имахме сандвичи за из път. Закусихме на спокойствие, изпихме си чайчето, а сухите пакети прибрахме по раниците.

Тръгнахме в 6 без 10 ... не пак, а отново. Днес посоката бе ясна – нос Емине. Само крайната цел за деня бе под въпрос. Обсъжданите варианти бяха два. Първият бе х. Узана, което ми се струваше прекалено близо, а вторият вариант бе х. Бузлуджа (стара). Не се бях обаждал никъде, защото бяхме извън предварителния график.

Докато се движихме по левия бряг на река Тъжа забелязахме, че по десния има доста бегачи. 

После се сетихме, че хижарят спомена за някакъв маратон и че всички хижи в района са пълни именно с бегачи заради маратона. Но истинският бегач го срещнахме точно преди разклона за х. Триглав. Беше дългоух, подскачащ и наистина бърз. Зайо-байо направо прелетя покрай нас и не беше ясно кой бе по-изплашения – ние или той.

Всички ни поздравяваха, някой даже подпитваха „Към морето ли?“. Отговорът бе положителен, макар и още да не бяхме дори половината от Пътеката.

Днес за кратко щях да попадна на непознат терен. Никога не бях минавал от тук и винаги съм живял с мисълта, че от х. Тъжа до х. Мазалат има едно кратко изкачване на вр. Росоватец и после е спускане. Беше време да си сверя часовника и да разбера, че нещата леко ми бягат. Започнахме с изкачването на вр. Пашовица (1625 м н. в.). Не звучи много и бях сигурен, че ще го гътнем за нула време. Тук продължихме да срещаме бегачи и да им правим път. Хубавото бе, че поне бяхме на сянка, а и още бе доста рано. Не ни беше толкова жега. След като излязохме на въпросния връх, продължихме към следващият – вр. Гроба, който е 1887 м н. в. От тук вече бяхме само по открито. Връх Ботев остана далеч зад нас, а от дясната ни страна се виждаше вр. Голям Кадемлия.


На връх Гроба (1887 м н. в.) спряхме за кратка почивка. По-късно видяхме кръста и надгробната плоча. Разбрахме от къде идва името му. На това място през 17 май 1876 г. е бил обезглавен организатора на Априлското възстание в село Кръвеник – Дядо Фильо. Малко след това най-накрая почнахме изкачването на Росоватец (1971 м н. в.). 

Него изкачихме направо без да го усетим. От това място се виждаше целият ни план за деня. Пред погледа ни бяха вр. Вълча глава, Пеещите скали, х. Мазалат, паметника на вр. Шипка, даже и този на вр. Бузлуджа... Без да губим време започнахме спускането. Участъците с въжетата реших да ги спестя на Ани, а и аз самия ги бях минавал неведнъж и през лятото, и през зимата. Велко и Пепи обаче минаха през тях. Гледки имаше и на север, и на юг. Показах на Велко и Пепи вр. Голям Кадемлия (2275 м н. в.). Още не съм се отказал да заведа някой път големия си син там. Мисля, че ще бъде силно впечатлен. Много е интересен пейзажа на това място.

Точно в 10 часа без 10 минути бяхме пред х. Мазалат (1620 м н. в.)

Беше прекалено рано за обяд, а днес поне хижи по маршрута с манджа – бол. Предложих просто да се снимаме тук и да продължаваме без да почиваме. Получих 100% одобрение и тръгнахме. Започна да напича зверски, но хубавата новина е, че навлизаме в гората. В случая прохладата на гората ни даде криле. Буквално неусетно се нижеха километрите. Докато си казахме 5 приказки и вече бяхме на чешмата в местността Корита. Тук водата е студена и супер приятна за пиене. Предложих кратка почивка за глътка вода. Пепи пък почерпи по някоя друга фурма. Разбрахме се, че днес обяда ще е на х. Партизанска песен (1210 м н. в.). Продължихме напред и още след съвсем малко се хижата се показа из между дърветата. Темпото ни наистина бе достойно за бегачи в пред пенсионна възраст. И точно преди да излезем от горичката настъпих шишарка, която ме подхлъзна и разтегнах нещо по десния си крак. Заболя ме зверски между ахилеса и прасеца. Рекох си „И таз добра. Няма по-тъп начин да се контузи човек. Да настъпи шишарка!“.

Седнахме на една от външните маси в х. Партизанска песен. Поръчахме си храна и седнахме да почиваме. Не чувствах грам умора, даже напротив! Но усещах неприятна болка в десния крак. Отново обух бързоходките и реших да обърна внимание на храната. Днес се радвах като малко дете на супа топчета. Най-накрая нещо различно от другите хижи. Хапнахме на бързо и потеглихме към х. Узана. Тук започна да става адска жега. Въздухът въобще не помръдваше. Буквално течеше вода от мен. Днес поради изобилието от хижи по пътя се движихме с по литър вода, за да не ни тежи. А и за да не я пием топла на чай. Точно преди да излезем на м. Узана, моята вода свърши. Седнахме точно там където пътеката излиза до информационния център. Отдадохме се кратка почивка за наливане на вода и провеждане на 1-2 телефонни разговора. Аз се разходих до ПСС и помолих за вода. Момчетата веднага се отзоваха. Отново имах цял литър вода, който по груби сметки трябваше да ми стигне до Шипченския проход.

Наближаваше 16:00 часа. Правеше ни впечатление, че тук е необичайно оживено. Оказа се, че от днес започва Узана фест. Навсякъде имаше коли, сергии за какво ли не и доста хора. 

А ние с тези раници им изглеждахме като паднали от Марс. Много странно ни гледаха всички. А покрай х. Узана (1240 м н. в.) без да преувеличавам имаше десетки палатки. Не съм се обаждал за места, но дори и да исках, шансът да си намерим къде да спим клонеше към нула.

Тук преходът навлезе в десетия си час. Да, това е с включени почивки, но умората си казва своята дума. Все по-невероятно ми се струваше стигането до х. Бузлуджа (стара). И все пак нямах намерение да се отказвам. Понеже тази вечер ми предстоеше среща с моя колега и приятел – Стоян, ми мина греховна идея през главата. Да се видим на Шипченския проход, да му дадем раниците си и той да ги закара на х. Бузлуджа. Ние пък лекички да се придвижим до там. Да, някой ще ни обвини, че чийтваме, но ...

Чух се със Стоян. Той каза, че чака на полусъединител и само му казвам и той ще тръгне към нас. До тук добре. Колебаех се до последно, дали да минем по велосипедния маршрут или по оригиналната пътека между х. Узана и Шипченския проход. 

В крайна сметка реших, че щом правим Ком – Емине, най-правилно е да си минем по оригиналното трасе. Оказа се обаче, че по оригиналното трасе си има повечко качвания и спускания. 

Въпреки късния час, вместо температурите да падат, ставаше все по-горещо. На изкачването за вр. Малуша (1341 м н. в.) водата ни отново свърши. Погледнах на навигацията и се оказа, че има чешма на 200 метра от пътеката. Зарязах раницата и отидох да търся чешмата. Тя бе добре скрита в гората и ако не беше навигацията и една малка мокра следа – нямаше да я намеря. Водата вървеше бавно, но бе студена и много сладка за пиене. Налях един литър за двама ни и се върнах при Ани, Велко и Пепи. Те през това време си почиваха. След като ударихме по един гълток с Ани, отново ни дойде силата. Усещахме обаче, че няма да е за дълго. Погледнахме часовника и четиримата просто решихме, че няма смисъл да се правим на герои и тази вечер е по-добре да останем в хотела под вр. Шипка. Звъннах почти веднага, за да видя, дали имат места. За съжаление никой не ми вдигна. Звъннах и на Стоянчо да тръгва към нас. Продължихме да ходим с нашето си темпо. Аз обаче имах и друг проблем. Явно краката и бяха доста подути, а бързоходките ми започнаха да ми стягат зверски. По план график трябваше да си изпратя тази вечер високите обувки по Стоян към Плевен, а с бързоходките да продължа до н. Емине. Хм ... имах точно един час да взема окончателно решение. От тук се виждаха вече съвсем близо паметникът на Опълченците на Шипка, както и този на вр. Бузлуджа. 

Все пак решението за нощувка тук под вр. Шипка беше взето, но имаше една подробност – в хотела все още не знаеха, че ще спим при тях. Нито пък аз знаех къде точно е хотела. 

И все пак – хотелът се оказа точно на пътеката ни, преди да се излезе на Шипченският проход. Влязох и нямаше никой на рецепцията. Звъннах на оставения телефон – никой не ми вдигна. Седнах на един камък пред хотела и зачаках. По едно време телефонът ми звънна – непознат номер. Вдигнах и се оказа представител на хотела. Отначало жената се опита да ни каже, че няма възможност да ни настани, но след като обясних, че сме Ком – Еминейци и нямаме сили за повече, жената ме помоли да изчакаме 20-на минути и ще дойде.

Беше петък вечер. В хотела и ресторанта към него имаше хора. След 10-на минути се появи жената. Явно сме изглеждали доста окаяни, защото каза, че веднага ще ни настани. За семейството даже двойна стая с общо легло каза, че ще подготви. Оценявам високо този жест!

Всичко беше толкова чистичко и приятно, че направо ми идеше да легна и да не ставам. В този момент звънна моят приятел и колега - Стоян. Чакаха ме в ресторанта на хотела с още едно момче - Христо. Събрах багажа, който бе за връщане и стигнах куцукайки до ресторанта. Стоян като ме видя как стъпвам и просто попита „Ти сигурен ли си, че така ходейки ще стигнеш до морето? Защото аз не!“. Аз му се усмихнах и му казах, че утре ще бъда съвсем нов човек. Седнахме да пием по нещо. 

Христо живо се интересуваше от нашия преход и веднага попита. В момента, в който казах, че се движим само пеша и вече сме минали над 200 км пеш и рязко загуби интерес. Каза, че това не е за него.

Имах много да разказвам, но Стоянчо също имаше. Тъй като ме заместваше докато бях в отпуск, успя да ме светне в разни неща, които са се случили в службата докато ме няма. На края ми даде колетът, който бях подготвил още преди началото на прехода, а аз и Ани се освободихме от ненужните ни неща. Много колебах, кои обувки да си оставя и кои да изпратя по Стоян. В крайна сметка и против всякаква логика – изпратих ниските си обувки (бързоходките), а си оставих добрия стар висок Salomon X Ultra

Стоян пък ми донесе леки градски маратонки за бягане. Те щяха да са ми нужни в последните дни от прехода. Освен тях получих и няколко пакета ядки (фъстъци, бадеми и кашу), вафли и стара риза, която имаше специално предназначение в етапа наречен „Ужасът на Риш“.

Колкото и да ми беше приятно, Стоян и Христо трябваше да потеглят. Тъкмо те тръгнаха и дойдоха Велко и Пепи да вечеряме. Домакините ни от хотел Шипка доста се постараха да ни угодят на хранителните прищевки. Ядеше ни се от всичко! Ядохме и пихме колкото ни се ядеше и пиеше. Даже и храна за из път си  поръчахме. В 21:30 часа просто се оттеглихме по стаите. Планът за утре бе просто да тръгнем преди изгрев слънце. Предстоеше ни дълъг преход по абсолютно непознати пътека, терен и то в адски топъл ден ...

 

Ден 11: Шипченски проход – х. Химик

Изминати 41 км за 14 часа с почивките

 

Тази сутрин си станахме раничко. Хотелът бе много приятен и уютен, леглата удобни и въобще не ни се ставаше. Вчера малко ни се разказа играта, но днес не ни чакаше нещо по-различно. Станахме в 4:30 и събрахме багажа. Днес щяхме да имаме ходене по асфалта щяхме да пробваме стратегията със смяната на обувките. С обличането си, направо си обух маратонките, които вчера нашият ятак Стоян ми донесе. Събрахме всичко в раниците и в 5:30 бяхме на вратата на хотела.  Там ни очакваха Велко и Пепи готови за преход. 

Тъй като те нямаха челници, аз вървях напред, след мен Велко, после Ани с втория челник и Пепи на края. Днес първата ни цел бе паметникът на Опълченците на Шипка. Изкачихме се по стълбите, както си повелява традицията. Със свежи сили и по хладно въобще не ги усетихме. 

Отдадохме почит,  оставихме Велко и Пепи да разгледат на спокойствие и продължихме към паметника на Алкесандър II, след което сменихме обувките и тръгнахме по горската пътека. Малко след това се излиза за кратко на асфалтовия път. 

Маркировката тук беше пълна отврат! Наложи се да се посъветваме с навигацията, за да влезем в релси. Следваше предимно изкачване. За сметка на това и пътеката бе доста обрасла на места. Имаше моменти, в които се отдадохме на див глиганинг. Тъй като официалната червено-бяла маркировка на Ком – Емине бе трудна за следене, а на места направо си липсваше, започнахме да движим по трасето на Трявна ултра. Беше добре маркирано и утъпкано. На места двете пътеки съвпадаха. Тук знаехме със сигурност, че има мечка в района и за това постоянно си приказвахме и подвиквахме от време на време. Времето бе хладно и приятно за ходене. Точно по норматив достигнахме стълбичките преди чинията на Буздлужда. 

Велко и нея не беше виждал никога на живо, но не изпитваше особено желание да се качва до нея. Подминахме и решихме на х. Бузлуджа (стара) да спрем за почивка. Речено – сторено. Спряхме да хапнем, да пийнем вода и продължихме нагоре. Това което коментирахме цялата групичка е, че ако бяхме продължили вчера след Шипка прехода си до тук – категорично нямаше да успеем. Просто жегата ни беше пребила тотално и този преход нямаше да е удоволствие, а най-обикновен мазохизъм.

Малко след х. Бузлуджа (нова) ни срещнаха 2 женици, които се интересуваха от къде идваме и на къде отиваме. Като им казахме, че сме към морето, помислиха, че се шегуваме. Като уточних, че правим Ком – Емине и това предизвика огромен интерес в тях. Казаха, че не познават други такива хора и искаха да ни снимат. Питаха ни къде се храним, спим, къпем ... за това последното ме сърбеше езика да кажа „Е, те нали са 18-19 дни само, а и се потим здраво ...“, но се спрях на време. От както сме тръгнали по пътеката с тези снимки от непознати се чувствах като някаква знаменитост. А всъщност бях много далеч от това нещо.

Тук отново се отделихме от асфалта и този път щеше да е за по-дълго. Чуваха се странни звуци от някъде. Оказа се, че шумът идва от ветропарка, който наближаваме. Тук трябваше да заредим с вода, тъй като нашата с Ани привършваше. Когато стигнахме до самия ветропарк видяхме и чешмата, на която разчитахме толкова много. Оказа се пресъхнала. Място за паника нямаше, тъй като сравнително на близо имаше следваща. Продължихме с доброто си темпо по асфалтовия път и достигнахме следващата чешма. Там имаше и местни, които ни предупредиха, че се разхождаме по трасето на състезание по мотокрос. Описаха ни трасето, което минаваше през Бедеците и 2 мнения нямаше, предстоеше ни среща с няколко кросови мотора. Просто ни казаха да се пазим, защото те едва ли ще ни опазят. И после на някои им е чудно, като реагирам с насмешка на кампанията „Пази моториста“.

Продължихме да си крачим с бодра крачка и дойде момента, в който излязохме изцяло на открито. Вр. Бедек бе пред нас с неговите 1488 м н. в. Спряхме на последната възможна сянка за кратка почивка. Използвахме я за смяна на обувките (обух си отново високите Salomon-ки), хапнахме малко ядки и се приготвихме за изкачване. През това време се появиха и двама с  мотоциклети, които ще правят оглед на трасето.

Тръгнахме по пътеката, която минава покрай изоставената х. Младост. 

Изкачването не ни мъчеше толкова, колкото силният припек. Лошата новина е, че часът бе едва около 10. Представям си какво ще е около 14:00 часа. Междувременно всеки ден като се чувах с моите родители в Плевен те споделяха, че там градусите са все между 39 и 41-42 градуса. На вр. Бедек днес го даваха едва 30 градуса. Нищо работа ...

Изкачихме върхът и почна плавно слизане. По поляните наоколо имаше много хора, които до колкото разбрах берат листа от малини. Въпреки, че бе жега и им тежаха чувалите, които носят – винаги поздравяваха. От време на време минаваше един бял бус, който събираше събраните от тях билки, листа и прочие. И всичко това, което прочетохте в последните изречения, не ви го разказвам случайно. Докато наблюдавахме всички тези човешки дейности, навсякъде по европейски програми имаше табла и информационни табели, че се намираме в Природен парк „Българка“.

Природният парк Българка започва близо до м. Узана и през всичките километри до тук видяхме какво ли не – яко дърводобив (и то дървета на минимум 30-40 години се режеха само), каране на АТВ, бране на всякакви билки, движение на МПС от обикновени коли до джипки, които пушат повече от ТЕЦ Бобов дол. Ако наистина това наричаме „защитена зона“ и по този начин се грижим и опазваме природата – нищо добро не ни чака. Иначе надписите, че всичко се извършва с евро пари гордо седят навсякъде. Впечатлих се, но не в хубавия смисъл. И като се сетя, колко чужденци правят ежегодно Ком – Емине си представям, какво име ни се носи по белия свят.

След спускането от Бедеците попаднахме в гора. Тук настана спокойствие. Спряхме за кратко да чуваме мотори, АТВ-та и моторни резачки. Така достигнахме Бабин Райкин чучур. 

Тук течеше студена и много сладка вода. Имаше и други хора, които бяха дошли с джипките да си направят барбекю. Кривото на цялата работа бе, че както си ходиш на чист въздух и мине някоя джипка и вдигне всичката пепел от пътя. Това някак разваля хубавото усещане за разходка в планината или поне в гората. Заприказвахме се с единия джип турист. Той сподели, че са дошли тук, защото на х. Българка имало много хора и можело да няма храна за тях. Това ни беше ценна информация, защото моят план днес бе точно на х. Българка да обядваме. Знаех, че сме на близо, а си наближаваше обяд.

Продължихме с бодра крачка напред и ето, че х. Българка (1135 м н. в.) се показа пред нас. Трудно познах хижата, защото не бях идвал тук от 10-на години. 

Тогава изглеждаше доста окаяно. Помня как тогава ни посрещна мъртво пиян представител на планинската спасителна служба и ни каза „Знам, че отивате към вр. Българка (1445 м н. в.), ама никъде няма да ходите, защото не ми се занимава после да ходя да ви търся“. Тогава много се смяхме, но дори и сега като бях отново тук – пак ми беше смешно. Ако някой ме е наблюдавал отстрани как вървя и се хиля – гаранция е решил, че не съм сам в мислите си и че нещо ми хлопа дъската. И все пак със стигането на входа на хижата казах чаканата фраза „Време е за голяма почивка и обяд!“. Часът бе 13:30 и смятах, че за половин час ще сме готови. Да, да, ама не! Точно преди нас бяха дошли групичка от 30 човека. Гледайки отстрани останах с впечатление, че тези хора ги карат директно от Сомалия. А там е глад и мор от години. И първото им нормално хранене бе точно днес, точно тук и точно сега. Попитах едно момче от опашката „Кой е последен“ и получих отговор „Ти!“. Е, хубаво ... гладът явно иска жертви.

След 40 минути дойде и моя ред. Поръчах си супичка, картофки и бира. Трудно но все пак успяхме да се вредим и за маса в трапезарията. Хапнахме и тръгнахме да се оправяме, да си ходим. Тъкмо да тръгнем и Велко се появи с хижаря на х. Българка. Заприказвахме се за това, че хижата изглежда супер след ремонта, но има още работа. После стана на въпрос и за Пътеката. Човекът не пропусна да каже, че го е направил за много по-малко дни, от колкото ние планираме. Всъщност само ние с Ани имахме план. Велко и Пепи имаха колкото време искат. Погледнах си часовника – беше 15:30 часа. Направо си окъснявахме здраво ...

Пожелахме успех на хижаря и хижата да бъде все така пълна и поддържана. Потеглихме през гората към гара Кръстец с пълни кореми. Умората се натрупваше и въпреки почивката темпото леко полека спадаше.

Следващата ни спирка бе гара Кръстец. Малко преди нея до мина Лев обаче попаднахме на доста заблатен терен. Успяхме да се окаляме порядъчно. Тук разрухата бе пълна. Сигурен съм, че ако някой реши да прави филм за втората световна война, тук би било един съвсем естествен декор с минимум вложения. 

Както споменах по-рано в пътеписа си, Стара планина се пресича от 3 железопътни трасета. Първото е през Искърското дефиле, а второто е именно тук.

Линията е правена от български предприемачи, но в най-тежката си част е проектирана и контролирана при строителството от италиански инженери, тъй като българските им колеги не са имали необходимия опит към този момент. Имало е спорове около трасето. Италианският инженер с малкия си речников запас от български думи е казвал: "Има Бъзовец - има линия, няма Бъзовец - няма линия". За да може тази жп линия да премине планината тук е имала нужда от 2 изкуствени развития. Първото изкуствено развитие, представляващо шесторка, се намира в местността Бъзовец, между гара Плачковци и най-високо разположената (865 м) по линията гара Кръстец. Реално гарата е замислена само с една единствена цел - лесно извозване на полезните изкопаеми. Живущите в селото са 20-на човека и са заети предимно с жп-дейности

Тук спряхме за кратка почивка. Усещахме, че сме доста поизморени. Не толкова от километрите, които до тук бяха 32-33, колкото от жегата и нелеките раници, които носим. Липсата на красиви гледки и леко натоварващия фон допълнително ни демотивираха.

Започнахме поредното демотивиращо изкачване. Оставаха ни само 8 км, които на теория се взимаха за 2 часа и малко. Часът бе 17:15, щяхме да стигнем почти на време. Да, да, ама не. Ако някой ме попита „Би ли направил някога отново преход тук в района?“ със сигурност ще получи отрицателен отговор. Пътеката бе с едни гадни едри камъни, на места доста обрасла. Изядоха ни всички видове комари, мухи, а имаше една мушица, която като те захапе така боли, все едно побеснял путбул те ръфа. За тези, които не знаят – питбулът има по-силна захапка дори от мексиканският алигатор. Ловните чакала са навсякъде, иначе табелите, че сме в природен парк си седят. На няколко места имаше стръмни спускания и качвания. Водата знаехме, че не е много хубава и гледахме да си пием нашата от Бабин Райкин чучур. Спирахме принудително да починем малко, тъй като вече доста се поизморихме. Задържахме се точно по 5 минути. Спрем ли дори за малко ни налитаха комари с размерите на врабчета. Имах чувството, че не през дрехите, а направо през раницата ме хапеха.

По едно време срещнахме трима дървосекачи на коне. Поздравих ги учтиво, а те ме попитаха „Какво става? Злато има ли?“. Аз ги погледнах учудено и попитах „Какво злато?“ и те пак ме попитаха „Няма ли злато? Нищо ли няма?“. Аз го избих на майтап и им отговорих, че ако е имало, нямаше да дойда пеш ...

След като ги отминахме и Велко ми подхвърли, че с някои хора е по-добре да не се контактува. Тези били точния пример. Доста се затрудних от въпроса им. Но ако трябва да сме честни, не ме затрудни въпроса, а отговора.

Последните няколко километра бяха изцяло на открито. 

Слънцето все още печеше безмислостно. Наближаваше 19 часа, а ние имахме още 2-3 км. В този момент звънна хижаря на х. Химик. Човекът се притесняваше за нас, че ни няма. Казах му, че сме на близо и да ни очаква. Не сме се отказали да го посетим и сме добре.

Продължихме напред. На последното спускане преди х. Грамадлива намерихме найлонова чантичка с джапанки. Решихме, че е на някой Ком – Еминеец и ги взехме с нас. С пристигането си на х. Грамадлива, попитахме на кого са, но не си ги позна никой. Помолих за малко вода – пуснаха ме да си налея. Даже ми  предложиха да ме приютят, защото изглеждам доста изморен. Благодарих, но имах друга резервация. Продължихме напред и не след дълго се озовахме пред х. Химик (850 м н. в.). Точно на разклона имаше табела, който сочеше, че хижата е в съвсем друга посока. Велко слезе да види, дали това не е нашето място. Хижарят ни чакаше пред хижата. Посрещна ни с думите „Хайде, къде ходите? От кога ви чакам. Влезте да си вземете по душче и заповядайте на вечеря“.

Още преди да влезем вътре в хижата ми направи впечатление, че външно хижата е супер поддържана и прилича повече на китно хотелче. Вътре всичко бе новичко, чистичко и приятно. Взехме си по едно душче и отидохме в ресторанта. Да, правилно се изразих – в ресторанта. Въпреки, че хижарят бе сам, всичко ставаше супер бързо и най-важното – вкусно! Аз ядох боб в гърне с дивечово месо, а Ани яде най-вкусните кюфтета с кайма от диво прасе. Факт е, че хижата е ловна, но като се заслушах в думите на хижаря, доста избирателно се ловува. Оплака се, че след чумата по свинете, дивите прасета са рядкост и ловджиите почти не стрелят по тях. Въпреки, че дружинките ловуват се оказа също така, че доста грижи полагат за дивеча в района. И няма нищо срамно в това да направиш оборка на района, в който ловуваш. Честно казано този човек страшно много ме впечатли. А за обслужването – нямам думи. Дай боже по повече хижи да има такива хора. Показахме му джапанките, които намерихме и се оказа, че са на турист отседнал тук. За в бъдеще ни предстоеше въпросните туристи да ги засичаме често по пътеката.

След като хапнахме и си изпихме бирата, се отправихме към леглата. Минаваше 21:30, а бях много изморен. Май е излишно да казвам, че и утре ще тръгнем рано.

 

Ден 12: х. Химик – х. Чумерна

Изминати 32 км за 10 часа и половина с почивките

 

Добро утро от плажа ... опа! Искаше ми се да го напиша, а още повече ми се искаше вече да сме край морето. Но уви – освен, че има навсякъде вода около хижата, друга прилика с морето няма. Та ... събудихме се към 4:30 от поройният дъжд, който се изливаше вън. По план трябваше да потеглим в 6 часа, но както обича да казва моят кум „Ако искаш да разсмееш Господ, разкажи му за плановете си!“.

Тази сутрин се запознахме с другите двама Ком – Еминейци, които нощуваха тази вечер в хижата. Това бяха Иван и Веско. Именно техни бяха джапанките, които намери Ани вчера. Разменихме точно пет приказки в коридора на хижата и те тръгнаха към Проходът на Републиката.

Хижарят беше станал рано, за да ни направи закуска и да ни изпрати. Тъй като не бързахме, успяхме да поговорим и да хапнем на спокойствие и под здрав покрив. Успяхме да погледаме телевизия за точно две-три минути. Това бе достатъчно време за да си кажа „Не гледам телевизия и за 12 дни не съм изпуснал нищо“. Не се притеснявам грам да кажа, че обичам страната България, но мразя държавата (с малка буква) България.

Така без да си даваме никакъв зор, към 7:20 часа най-накрая тръгнахме. 

За всеки случай се бяхме облекли с мембраните и в готовност да ни вали дъжд. По прогноза не го даваха дъждовно, но един вид като ритуал против дъжд го направихме. При мен е правило, че когато обуя панталон с мембрана и грейва слънце.

Десетте минути до Хаинбоаз (Проход на Републиката) ни освежиха и дадоха мотивация. Бяха като кратка загрявка за днешния преход. Чувствахме се супер отпочинали и приятно заредени от престоя си в х. Химик.  Хижарят не е планинар, но определено знае как се посрещат гости. А по-късно в пътеписа ще ви разкажа и за обратния случай.

На самият Проход на Републиката беше както винаги – хвърчат товарни автомобили с бясна скорост, разхвърляни боклуци навсякъде, мизерия ... Каквато ни Републиката, такъв и прохода.

Изчакахме само Велко да си купи една кола от заведението на прохода и в 7:32 часа продължихме напред. Пътеката бе маркирана добре и маркировката се следеше много лесно. Имаше постоянно изкачвания и спускания, но кратки и с малка денивелация. Времето бе хладно и приятно все още.

Първата ни спирка за днес бе малко след засл. Бутура, който е неизползваем. И по-точно спряхме на новият навес край Йорданкиното кладенче. 

Чешмата бе с много добър дебит, а самата вода беше ледена и много сладка за пиене. Хапнахме по един сандвич и продължихме напред. Малко след това попаднахме в невероятно красива, почти мистериозно изглеждаща широколистна гора. Освен много красива, гората ни даваше така необходимата хлад и ни пазеше от горещите лъчи на слънцето. Тук пътеката бе супер мека и приятна за ходене. Спокойно мога да кажа, че се насладих на ходенето в гората. Даже си тананиках „Хубава си моя горо, миришеш на младост ..“.

След десетият километър за деня имаше едно по-дълго изкачване. Тук малко намалихме темпото за кратко, но при спускането си наваксахме. Пристигнахме на засл. Караиваново хорище (1100 м н. в.). Първоначалната ми идея бе да обядваме тук, но после ми дойде невероятната мисъл, да стигнем х. Буковец и там да хапнем нещо сготвено. Само надникнахме в заслона и продължихме в посока х. Буковец. 

Тази моя мисъл за готвено бе завладяла всички. Пепи примерно си мислеше за овче кисело мляко с боровинки. Като всички си мечтаехме за нещо точно определено. По план там трябваше да си долеем и вода. Така х. Буковец (1100 м н. в.) се превърна във важен подкрепителен пункт. Няма да казвам обаче, колко бяхме разочаровани като пристигнахме там. 

Беше 14:00 часа и вече бяхме доста гладни. Хижата обаче бе заключена. Не очаквах и да е в толкова лошо състояние. Всичко изглеждаше доста занемарено. Даже и вода нямаше от къде да си налеем. 

И все пак голяма почивка трябваше да има! Наредихме си масичка със столчета и извадихме кой каквото има. На софрата ни имаше ядки, фурми, сандвичи, общо взето всичко, което може да се ползва в сухи пакети. Ние на х. Лескова не седяхме гладни, та сега ли ще седим?

След като хапнахме и отпочинахме нарамихме отново раниците. От тук вече имахме само изкачване. Преди години бях се качвал до х. Чумерна от прохода Елена - Твърдица, но ако трябва да съм честен – нищо не помня.

Малко след прохода се поздравихме с мъж и жена идващи от х. Чумерна. Казаха ни, че в хижата вече ни очаквали. Беше ни чудно, кой пък толкова ще ни очаква освен хижаря?

Движихме се без да бързаме, без да си даваме зор. Знаехме, че сме на близо.

Както си вървяхме и видяхме един от най-големите мравуняци, които съм виждал през живота си. По-голям бях виждал единствено край с. Бели Искър. Онзи обаче не беше кой знай колко по-висок от този.

Малко преди хижата попаднахме на „Райската пътека“. Оказа се, че тя е подсечка на оригиналната пътека и бе направена от местен ентусиаст. Имаше интересни писания в началото и. Решихме да минем по нея, ей така за разнообразие. 

Оказа се печеливш ход. В началото имаше малка иглолистна гора. Ходенето по игличките бе като ходене по персийски килим. 

Постепенно гората премина в широколистна. На края двете пътеки просто се събраха и малко след това се оказахме пред х. Чумерна (1446 м н. в.). Там сякаш времето е спряло. Пред нея беше паркирана сивата УАЗ-ка, която помня и аз от преди 12 години. Часът бе 17:40. Точно за 10 часа и половина бяхме стигнали до тук със спокойно ходене и почивки.

В трапезарията ни посрещнаха Цонка с Ангел, които трябваше да са с един ден напред от нас, както и двете момчета, които бяха сутринта в х. Химик – Иван и Веско. Докато търсех хижаря и Веско ми подвикна подигравателно „Хайде бе човек, къде ходите? Мислихме да идваме да ви търсим и да ви съпортнем до тука с раниците“. След тази реплика започнаха да ни се смеят. Аз само се усмихнах и не отвърнах. С това тъпо изказване тия двамката ме изгубиха тотално. Планината не е място за мерене на пишки и избиване на комплекси. Ние сме по „Пътят на Дружбата“, а не по пътеката за избиване на комплекси. После се заслушах в разговора им какви азотни бустери взимали и това им давало сили. Май хората, които са имали нужда от помощ не сме били ние. И това при положение, че сме тръгнали повече от час след тях.

Отидох при момичето зад бара и тя ни настани в една стая четиримата. Уж по телефона се бях разбрал с хижаря да ни настанят двама по двама ... както и да е. Не се впечатлих особено. Все пак сме в хижа, а не в хотел. Видях, че имат пералня и попитах, дали срещу заплащане мога да си изпера дрехите. Отговорът беше, че срещу 5 лв. – може. Изкъпахме се, събрахме си с Ани дрехите и ги сложих в пералнята. Момичето зад бара обаче не знаеше, как да я пусне. Топлата вода я наляхме ръчно, защото така трябвало. На края тя дойде и пуснахме пералнята без абсолютно никакъв препарат. Реално само ги изплакнахме. И това нещо на над двучасова програма. Идеално! Шансът да изсъхнат до утре е точно нулев. Успокояваше ме факта, че не послушах вътрешния си глас, да пусна всичко от раницата си и да остана само с дрехите на гърба си. Това вече щеше да е катастрофа.

Днес по време на прехода звъняхме да резервираме следващата си нощувка в с. Нейково. Идеята беше от къщата за гости да изпратят кола на прохода Вратник, да ни закарат до селото, където ще нощуваме и на другия ден да ни върнат обратно на прохода Вратник. За съжаление ни отказаха, защото две момчета (Иван и Веско) се били обадили преди нас и няма кой да дойде втори път за нас. Нищо, че сме четирима. По-късно ни се обадиха и каза, че може да вземат двама от нас. Аз обаче нямах никакво намерение да изоставяме Велко и Пепи или да се делим, независимо под каква форма. Първата ми мисъл беше „За пореден път се убеждавам, че българинът не умее да посреща гости и да прави туризъм“. Тази моя мисъл е просто теорема, която подлежи на доказване. Дори не подозирах, че съвсем скоро съдбата ще потвърди думите ми и че ще имам доказателство на терен.

Тогава Велко почна търси алтернативен вариант. Той намери някакво хотелче в село Кипилово, а аз намерих транспорт от проход Вратник до селото. Така уредихме спането и за утре. Уговорката бе с маршрутката да стигнем до Кипилово, там да нощуваме в две двойни стаи. На другия ден по думите на собственичката на хотела може с маршрутката в 7:10 да се върнем обратно на прохода.

Докато с Велко уреждахме нещата за утре, покрай леглото на Пепи се чуваше странен шум. По едно време Пепи погледна към багажа си и видя, как в пакета му с бадеми вече няма бадеми. За сметка на това има мишка. Докато се наведе и мишокът избяга. И какво се оказа сега? Вместо двама по двама в различни стаи ще сме четирима ... по-скоро поне петима в една стая. Ние четиримата и неизвестен брой мишки.

Седнахме да вечеряме. В трапезарията имаше и други истории свързани с мишки в тази хижа. Явно не сме единствени. Пооправихме си багажа и си легнахме към 9:20. Утре ни очакваше лек преход, който за нас щеше да е като почивен ден. Щяхме да стигнем само до проход Вратник. Цонка и Ангел пък щяха да продължат директно към Котел, а Иван и Веско ги очакваше нашия маршрут, но ще спрят в с. Нейково. Лека нощ!

 

ДЕН 13: х. Чумерна – проход Вратник

Изминати 22 км за 7 часа и половина с почивките

 

Днес не станахме рано. Просто се наспахме. Оказа се, че мишката не е изяла нито един от нас. Предстоеше ни един от най-леките преходи за цялото Ком – Емине.

Слязохме за закуска. Хижарят каза, че ей сега на бързо ще я направи. Така след час беше готова закуската. Докато закусваме щяха да станат и сандвичите, които ще са за през деня. Като видяхме обаче, че сандвичите за закуска са от типа „Лапаш нещо, гълташ нищо“ и направо си нагънахме и тези за през деня. Междувременно поръчахме допълнително сухи пакети, иначе рискувахме да умрем от глад. Сандвичите за закуска бяха с толкова тънко нарязан хляб, че можеше вестник да се чете през него. Иначе отгоре кашкавала бил истински Еленски кашкавал. Казват, че лоша реклама няма, но факт е, че след като изядох всичко за закуска плюс това за през деня – още си бях гладен. Дано сухите пакети през деня спасят положението.

Прането ни от вчера беше мокро. Най-добрият простор днес ще е раницата.

По някое време почти към 8 часа нарамихме раниците. Точно тогава пристигнаха няколко дечица с двама бащи, правещи Ком – Емине с колелета. Попитаха ни, дали има нещо на бързо да хапнат. Тук чувството ми за хумор леко ме подведе. Казах им, че има за ядене, но зависи какво разбират под бързо. 

Тръгнахме на изток по пътеката, а малко след нас потеглиха и онези двамата с бустерите, които щели да ни бъдат съпорт. Ха-ха. Сигурно не са чак толкова лоши момчета, но много тъпанарски се изказаха вчера. Аз помня такива неща и при мен никой няма втори шанс за първо впечатление.

Преходът днес си беше скука. Вървеше се предимно през гори с качвания и спускания. Никакви гледки на никъде. Просто едно леко безсмислено маане на крачоли. Въпреки, че бяхме в гората си беше жега и от време на време напичаше зверски между дърветата.

Веско и Иван по едно време ни застигнаха и походиха с нас. След като достигнахме до чешмата Калинин кладенец ги пуснахме да ходят напред. 

Ние спряхме за кратка конска почивка. Нямаше за къде да бързаме. Просто си имахме заложено темпо и нямах намерение да излизаме от зоната си на комфорт. Още повече бусчето, което трябва да си вземе от проходът Вратник щеше да дойде след 17:30 часа. По график ние щяхме да сме там най-малко два часа по-рано. За къде да бързаме? По-важно бе да си пазим краката и да се наслаждаваме на прехода, и спокойствието на гората. А спокойствие тук не липсваше. Навлязохме в резерват „Бяла крава“. 

Името му идва от група вулканични скали в централната част на резервата, които гледани отдалече имат формата на крава. Статутът му на резерват е от 1968 г. Идеята му е да се запазят вековните гори. Възрастта на дърветата в резервата е между 80 и 140 г. Отделни дървета са на възраст над 200 години. Дърветата в резервата са предимно обикновен бук, но се срещат също габър, явор, дива череша, шестил, дребнолистна липа, трепетлика, брекиня, планинска елша, зеленика, мекиша, ива и други.

Днес до такава степен бяхме отпочинали и се чувствахме във форма, че даже нямахме нужда от някакви по-дълги почивки. Спряхме чак около 16-тия си километър до един заслон. Хапнахме по един сандвич и си поприказвахме. 

В този момент чух странен шум. Обърнах се и гледам – колоездачите от тази сутрин. Явно тяхната бърза закуска не е била толкова бърза, щом чак сега ни настигат. Планът им бил довечера да са в град Котел. От приказка на приказка стана на въпрос, че Ани е свършила лепенките за мазоли. Единият татко веднага бръкна и извади от тяхната аптечка лепенка за мазоли. Оценявам високо този жест! Сърдечно благодарим!

Оставихме колоездачите да почиват и потеглихме по Пътеката. По-малко от километър по-нагоре видяхме някакви да лежат на пътеката. Гледам – Иван и Веско. Бяха разпънали цялата Менделеева таблица на поляната. Почивали и сега щели да си вземат по едно азотно бустерче и да продължават. Ние пък просто продължихме напред. Малко под вр. Саканлък (1093 м н. в.) се отбихме до чешма, за да налеем студена вода. 

Не бях сигурен, дали на Агликина поляна има вода и исках да се презастраховам. Както се казва: парен каша духа. През това време Веско и Иван минаха покрай нас и продължиха напред.

Беше малко след обяд, а ние вече бяхме в края на прехода си. Решихме, че е време да хапнем по нещо. Агликина поляна бе на близо и смятах, че ще е добрия вариант за почивка.

Агликина поляна е местност, която е на около 2 км преди прохода Вратник. На нея има параклис и паметник. По време на османското робство на това място са се събирали хайдути. Името на Агликина поляна се свързва с Елена войвода. Споменава се в спомените на Панайот Хитов, в творчеството на Йордан Йовков и в хайдушките народни песни. Към днешна дата на това място се правят събори, а лятото често и 3D кино прожекции на открито.

Параклисът носи името на Св. Великомъченник Димитрий. Отключен е и всеки който желае може да влезе и да се помоли.

Тъй като на Агликина поляна не намерихме така желаната сянка, продължихме още малко напред докато не навлязохме отново в гора. Тук седнахме просто да починем. В този момент покрай нас прелетяха отново малките колоездачи. Помахахме им и им пожелахме успех. След кратка почивка продължихме към проходът Вратник. От тук до самия проход по спомен бе само асфалт. На самият проход бившият кантон бе в ремонт. До него обаче има маса с пейка. След разрешение на пазачът там седнахме да хапнем и да си починем. Часът бе малко след 15:00. Минимум след 2 часа и половина щеше да дойде маршрутката. Бяхме се обадили по телефона на шофьора, че ще сме на прохода и че трябва да спре да ни вземе.

Разпънахме софрите, хапнахме, поговорихме си, направихме всички планове за следващия ден, когато трябваше да стигнем до Котел. Направихме си и останалите резервации почти до края на маршрута.

Към 17:30 излязохме на пътя и започнахме да чакаме маршрутката. В този момент до нас спря кола с 2 момчета, които бяха сигурно наша възраст. Попитаха ни дали сме добре, всичко наред ли е и дали имаме нужда от помощ. За мен това бе изненада и то приятна. Благодарих им и казах, че всичко е наред. Чакаме си маршрутката. Те на момента включиха и казаха „АА оранжевият бус. Ще дойде от тази посока. Трябва да му махнете и той ще спре“. Благодарихме им за загрижеността и се сбогувахме. Не вярвах, че още има такива хора, но факт – има.

В 17:45 се появи оранжевият бус. Махнахме ме и той ни качи срещу сумата от 3 лв/човек. Няма такава цена! Това което не очаквахме обаче е, че 19 км ще ги пътуваме цял час.

Маршрутката не беше пълна, но се оказа, че има пътник от село Изгрев, което е точно в обратната посока на нашата. Така маршрутката тръгна първо него да закара, после нас. Но опознай Родината, за да я обикнеш. След около час по лошите пътища в района достигнахме и с. Кипилово. Маршрутката спря в центъра на селото, близо до кметството. На слизане попитах, утре в колко часа тръгва маршрутката по обратния маршрут и тук ме очакваше изненада. Утре нямало нито автобус, нито маршрутка. Имало транспорт през ден ...

Няма да казвам какви мисли ми минаха през главата, но закрачих мълчаливо към хотела. Той беше на километър от спирката. Попитахме една от жените, които слязоха от маршрутката, къде е хотела. Тя каза, че живее на близо и ще ни заведе. Изпрати ни жената и така попаднахме в семеен хотел Александрина.

Влязохме, и ни настаниха. Собственичката ни попита „А утре с какво ще пътувате на връщане?“. Тук аз подскочих, защото именно тя ни каза уверяваше, че има маршрутка. Аз обаче отговорих: Оказа се, че утре няма маршрутка. Тогава тя попита „Е, как така няма? От кога?“. И аз отвърнах, че маршрутка има през ден и е така от вече 3 години. Тогава тя предложи да ни потърси кой да ни закара, защото тя нямала кола. Цената на стаята също не беше това, което очаквахме. Вместо две двойни по 70 лв., ни поиска 200 лв. за четиримата. Замълчахме, защото ни трябваше съдействие за превоз утре обратно до прохода Вратник. След малко дойде и ни каза, че срещу 50 лв., има кой да ни закара обратно. Колкото – толкова. Нямахме избор.

Вечеряхме в хотела. Ани и Велко ядоха заек, Пепи някакви салати, а аз суджук на гребен. После се разходихме с Велко до магазина на центъра на селото, за да напазаруваме. Учудих се в това село, където разрухата е навсякъде, колко зареден магазин имаше. Купихме си всичко необходимо и се върнахме обратно в квартирата. Ако не друго, поне всичко беше чисто, имаше топла вода и басейн. Велко даже го изпробва как е.

Оправихме си багажа и към 21:30 си легнахме. Утре ни предстоеше трансфер и немалко ходене по Пътеката. Лека нощ!

 

Ден 14: проходът Вратник – град Котел

Изминати 32 км за 9 часа и половина с почивките

 

Добро утро. Днес отново станахме рано – към 5:30 часа. Обаче се чувствахме отпочинали. Това, че вчера километрите бяха по-малко си оказва голямо влияние. Важна подробност е също и фактът, че от късния следобед си почиваме.

Както бе и уговорката, в 6 часа без 5 минути ни чакаше един човек, който да ни закара до прохода Вратник. Макар и леко трудно се събрахме в опелчето му и в 6:30 бяхме на прохода Вратник, където приключи прехода ни вчера. Придвижихме се до масата с пейките, на които бяхме вчера докато чакахме да стане време за маршрутката. Тук закусихме и си оправихме багажа. В 7:10 часа благополучно потеглихме.

Утрините са хладни, но днес бе необичайно топло още от сутринта. Първите ни 4 км бяха изцяло в гора. Темпото ни спореше и почти неусетно стигнахме до Изворите на Камчия. Докато се любувахме на тишината и спокойствието, изведнъж от някъде ненадейно се появиха 3 джипа, от които слязоха една сурия бразилци. Търсиха някакъв кон. Но като видях колко моторни резачки носят със себе си ... да не продължавам. Малко по-късно чухме и резачките в действие. Образно казано едно дърво на 40 години с хубава резачка пада за по-малко от две минути. Докато ги чувахме паднаха поне 5-6 дървета ...

Наляхме си порядъчно количество вода и продължихме напред. Докато движихме в горския пояс беше добре. Така до м. Липовка. От тук вече трудно можеше да се разчита на маркировката и навигацията ни помагаше. Намерихме една овчарска сянка – 2 вековни дървета близо едно до друго, които през целия ден правят сянка на едно и също място. Починахме си, хапнахме, даже подремнахме и продължихме. Не мина много време и вече напече зверски. Според синоптиците, днес тук в района щеше да е 32 градуса. В Котел даже 34 градуса. Чудно време за преход!

Нахлупих шапка, очила и изпълних всички ритуали за ходене в слънце. Мислех си да го избутаме по на бързо този открития участък. Но той просто край нямаше. Стигнахме разклона за Котел, който е през ГС Зелениче. Погледнах за всеки случай картата, дали от там няма да е по-сенчесто, но после си казах, че е по-добре да ме пече слънцето, от колкото да се забия в някой трънак. Не знам, дали взех правилното решение. Беше ми толкова жега, че и мозъкът ми бе почнал да бъгва. То не че имам много мозък и какво да бъгва, но все пак ...

Излязохме на една супер равна поляна. Наоколо имаше само изгоряла от слънцето растителност и тук-там по някое ловно чакало. Слънцето бе толкова на високо, че даже и за ниска сянка на краката не можехме да мечтаем. В този пек мечтаех само за вода. Да, бях си налял уж достатъчно, но тя вече бе толкова топла, че ако си носех чай в пакетче – щях да потърся някъде сянка да го оставя да изстине.

Лека промяна в терена имаше преди м. Брусовете. Тук навлязохме в нещо като прерия, със супер високи треви. Ако имаше змии някъде точно сега, със сигурност щях да настъпя. Въобще не виждах къде стъпвам, но газех като руски танк. А казват, че по-опасно нещо от руския танк било само пияният му екипаж ...

Толкова ми беше жега, че направо не ми се живееше. До сега в пътеписа сте прочели, че ми е било горещо и много съм се потил – вярно е, но днес просто не намирам по-силни думи да обясня, какво ми е. Ако трябва да съм честен, май това беше най-мощното ми изпотяване в съзнателния ми живот. Не мисля, че имаше сухо местенце по мен. Но мечтата ми за ледено студена бира ме държеше жив. Знаех, че Котел е цивилизовано място и все някъде ще има здрав покрив, баня с топла вода (към онзи момент можеше и да не е топла), биричка и нещо за хапване. Всичко това щеше ме вдигне на крака и ще ме накара да се чувствам отново като бял човек.

По едно време покрай нас започнаха да кръжат големи грабливи птици. Направиха ни невероятно авио шоу. Това бе момент, в който ми се искаше фотоапаратът ми да е с мен. С Ани се шегувахме, че това са лешояди и ни чакат да умрем от жега, за да си направят пиршество.

В местността Мочурищата видях на няколко места, че извира вода, но такава за пиене така и не намерих. Направих си обаче сиромашка баня. В една от локвите си натопих ръкавиците без да ги свалям от ръцете. Намокрих се по врата и ръцете до лактите. Почувствах невероятно облекчение. Погледнах часовника – беше малко след обяд. Разбрахме се с групата на първата сянка да правим голяма почивка. Изтощаваше ме не толкова ходенето, колкото жегата. Иначе километражът от сутринта ни бе доста добър.

Ето че достигнахме и разклона за вр. Разбойна (1128 м н. в.). Тук има леко изкачване, което в жегата не е особено приятно. Хубавото е, че все пак чат-пат има някаква сянка. Мен обаче ме крепеше мисълта за голямата почивка, която се задаваше. 

Бяхме я планирали за засл. Ботуша. Там се надявах също, че ще има и студена вода. Кривнахме леко в страни и достигнахме засл. Ботуша. 

 

Всички извадихме храна и започнахме да ядем като гладни. Аз тръгнах да търся водата, която уж е на близо, но уви – суша. Все пак хапнахме и отпочинахме много добре. Бяхме завъртели едни бързи 26 км до тук. Наближаваше 14:30 и бе време да потегляме. Според картата от тук насетне щеше да има повече сянка.

Потеглихме с презаредени сили. След десетина минути ходене малко неочаквано, но много приятна изненада бе чешмата, която видяхме в дясно от пътеката. Спряхме и сменихме водата която имахме със студена. Тук успях да утоля жаждата си. Естествено мешах моята топлата вода с тази от чучура. Имах вече горчив опит и сега бях крайно предпазлив и внимателен.

Сянката и неочакваният разхлаждащ бонус ни дадоха сили и изкачването нагоре просто не го усещахме. Знаехме, че достигнем ли Набож(е)ното дърво, вече е лесно и по на сянка. И ето, че и този момент дойде. Достигнахме заслон „Св. Богородица“ именован във всички карти като заслон Набожното дърво. 

Тъй като имахме вода, решихме просто да се отбием да проверим, дали чешмата тече. Макар и слабо – вода имаше. С Пепи си сипахме по едно шишенце ей така, да има. Тогава през нас се показа и огромно вековно дърво. Това бе Негово Величество – Набожното дърво.

Наричат го Набожното, Набожниковото, Божието, Култовото, Окултното, Чудотворното, Целебното, Лечебното дърво. Никой не знае точната възраст на този бук. Букът се смята за свидетел на събития случили се векове назад. Набожното дърво е почитано от миряни, но отричано от църквата. По него има закачени множество икони, изписани имена и прочие.

Според книгата “Археологически и исторически изследвания в Тракия” на братя Шкорпил заедно с местни предания, според които победата на хан Крум над византийския император Никифор на 26 юли 811 г. е свързана с Котленския проход. Имало доказателства, че на връщане ромейската армия е била разделена на няколко части, които за по-сигурно трябвало да се приберат в Константинопол през различни места. Крумови войници заели височините Разбойна и Ветрила които са съвсем на близо. Според легенда, че оттук минали ромейските гвардейчета, синове на благородници. Българите ги завардили и посекли на поляната, където сега е дървото. Мястото се нарича Набожниковото, защото дълго време идвали византийци да палят свещи за упокой на загиналите войници.

Друга легенда разказва за колективен дуел през Възраждането между котленски и жеравненски овчари за пасища. На широката поляна посред двете селища се сражавали към 300 мъже, имало 6-има убити и около 15 ранени. Войната приключила в полза на котленци, които получили една жеравненска ливада и си я оградили с дувар, а близки на жертвите години наред идвали в Набожниковото да палят свещи и правели курбани.

След Набожното дърво започнахме да спускаме към гр. Котел. Бях резервирал през Booking съща за гости за четирима ни. Оставаха ни някакви 4-5 км до мечтаната почивка. 

От тук с Ани сменихме обувките и с бързоходките поехме към Котел. Подминахме няколко чешми, като всичките имаха вода. Най-хубаво бе, когато възрожденското градче се показа в цялата си прелест пред нас. След засл. Ботуша маркировката бе супер и не се налагаше да се съветваме с навигацията. 

После навигацията ни беше необходима, да намерим къде точно е квартирата ни. Оказа се на интересно място – близо до Спешна помощ. В 16:30 бяхме пред къща за гости „Водолей“. Тази вечер щяхме да нощуваме в традиционна Котленска къща. Беше с ниски тавани, както са се правили едно време. Аз, Ани и Велко не смятахме, че това е някакъв проблем. Пепи да му мисли.

Минахме на бързо четиримата през банята, за да заприличаме на бели хора. Изпрахме си дрехите и с обличането на чистите дрехи се чувствахме по съвсем друг начин. Домакинката ни се оказа много приятна и приказлива. Разказа ни за къщата, оказа ни съдействие ...

Аз бях леко нещастен от фактът, че ми се скъса чорап. Тези чорапи си ги купих през далечната 2012 г. за цели 7 лева от Кауфланд. Тогава обикновените чорапи бяха по левче, а тия си бяха скъпички, защото бяха туристически. Супер удобни бяха и много си ги обичах. Но, както казва мой приятел от Габрово – аман от боклуци! 11 години яко носене в планината, почти три „Е-та“ и се скъсаха ... До сега винаги съм се хвалил, че съм открил перфектната симбиоза крак – чорап – обувка. Никога съм имал мазоли. Е, днес е различно. Имах мазол на дясната си пета. Точно там където е скъсан чорапа. Но ще оцелея!

Докато мятахме крачоли към гр. Котел, Велко спомена, че му се яде пица. Той дори не подозираше, че голяма част от Ком – Еминейците почти задължително посещават местната пицария. Не и знам името, но в момента в който попитахме местните -  веднага ни насочиха. Слава Богу имаше свободни места. А на съседната маса се оказаха Веско и Иван. Не се бяхме виждали от преди прохода Вратник. Днес обаче се държаха по съвсем друг начин. Това, че бяхме на различни маси – нищо не означаваше. Просто цяла вечер си приказвахме приятелски и се смяхме до скъсване. Говорихме си за планини, разказвахме си истории – просто беше една наистина приятна вечер. Пропуснах най-важното – пихме истинска и студена бира. Пиците бяха вълшебство и разнообразие. Беше ни втръснало от кебапчета, кюфтета и салати от дървени краставици и домати.

След като прекарахме супер забавна вечер в пицарията се насочихме към хранителния магазин. От там си купихме храна за закуска и за през деня. Тази вечер си легнахме доста късно. Чак в 22:30 часа! Чак нетипично за нас. Велко се беше заприказвал с хазайката и въобще не му се лягаше, но няма как. Утре ни чака нов преход. Предстоеше ни един от най-леките преходи за цялото Ком – Емине. Хм, дали?!

 

Ден 15: Град Котел – х. Върбишки проход

Изминати 28 км за 7 часа и половина с почивките

 

Днес като кажа „Добро утро“, трябва да знаете, че съм напълно искрен! Станахме както по традиция малко след 5 сутринта. Оправихме си багажа на бързо, аз даже успях да закуся.

Вчера преди лягане си обработих единствения мазол от началото на прехода. Беше точно от дясната страна на дясната пета. Щях за първи път да ходя с лепенка на който и да е от краката. Днес щях да бъда и с различна екипировка. Заради адската жега заложих на тениска от синтетична супер дишаща материя + чорапи с Coolmax материя, които винаги съм ползвал в най-горещите дни. По прогноза днес го даваха адска жега, а за капак се очакваше да ни разхлади със следобеден дъждец. Вече като прочета в MeteoBlue за температура около 30 градуса и грам не се трогвах. Но пък днес щеше да е един от наистина кратките преходи. Предстояха под 30 км, а и тук сме в ниската планина. Колко да ни е зор? Май подценявах прехода.

Хазайката ни беше станала специално, за да ни изпрати. Много и беше интересно, и забавно с нас. Определено ще ни запомни. Надявам се с добро. Мисля, че звучи тривиално, в 6:10 часа бяхме на вратата. Нещо не ни се получава да тръгнем точно в 6:00. Или ще е в без десет или в десет ...

Закрачихме по улиците на града. Разгледахме го втори път за последните 12 часа. Хубаво е направено градчето. Бих довел дечицата за уикенд тук. Просто ей така на разходка. Днешната ни разходка обаче бе малко по-различна.

От 2-3 дни забелязваме, че водата е доста по-различна от тази, която пиехме в Централен Балкан. Там определено бе еликсир. Тук обаче е различно. Не че е лоша, но явно свикнахме с наистина хубавото. И не е така ледено студена. Това последното е обяснимо защо. Та ... днес не съм се презапасявал. Знаех, че сравнително на често имах опции за презареждане на водните запаси.

Първоначално имахме малко досадно ходене по асфалта, след което минахме покрай едни краварници. Тук си беше голяма смрад. Ходенето и гледането на кравешки изпражнения си беше правило, а не изключение. Имаше чешми на често, но при мисълта, колко много крави има в района – не бих си налял вода. Но хубаво е все пак, че ги има.

На няколко пъти се наложи да пресечем рекичката. Явно и скоро беше валяло, защото на места си имаше локви, кал и комбинация с кравешки ... да те е страх да нагазиш.

След като подминахме краварниците, излязохме на открито. 

Посоката от сутринта е само нагоре. На картата изглежда равно, но явно е само на картата. Въпреки ранния час ни печеше яко. Представям си по обяд какво ни очаква. Теренът също не бе от най-щадящите за морните ни нозе. Най-интересното е, че обработеният от мен мазол не ме болеше. Само усещах лепенката и това ми подсказваше, че имам мазол.

Достигнахме асфалтов път, а от тук навлизахме в горичка, в която можеше да разчитаме и на някаква сянка. Спряхме за голяма почивка. Движихме се близо 3 часа и половина. Очаквах да сме почти по средата на маршрута за деня, но уви – едва 1/3 от километрите за днес. Но до тук бяха само изкачвания. Поглеждайки напред – предстояха ни още такива. А се надявахме, че днес ще е полегато.

След почивката малко поохладихме страстите и продължихме. Ходенето в гората ни спореше.

Както си ходихме съвсем спокойно се чу рев на камион. Срещу нас се задаваше ЗИЛ натоварен с  дърва. В момента в който ни видя шофьорът на камиона и започна да крещи срещу нас „Махайте се! Нямаме спирачки!“ Крещеше адски силно и с нотка неспокойствие. Велко ме дръпна настрани и се оттеглихме в храсталака, на поне 4-5 метра от пътя. Когато ЗИЛ-ът стигна до нас спря и от него се показаха 2-ма бразилци ухилени до уши. На всичкото отгоре ни питаха „Какво правите там?“. Определено се будалкаха с нас. Питаха ни, на къде така и като им казахме, че правим Ком – Емине  решиха, че сега ние се будалкаме с тях. Бяха някакви хлапета. Все си мисля, че нямат никаква идея за какво точно им говоря. Но и това отмина ...

Бързичко достигнахме до разклон на Пътеката, като и двете пътеки щяха да ни заведат до Върбишкия проход. 

Избрахме северният вариант поради няколко причини – по-малко се ходи по асфалт, по-малко трънливи участъци има, а и скоро познат бе минал и сподели, че всичко е ок. Всичко наистина бе ок, с малки изключения. На няколко места имаше дълбоки локви, които нямаха минаване заради дъжда паднал на скоро. Тук се налагаше да импровизираме покрай бодливите храсти край пътеката.

Малко след ловния заслон се отбихме до чешмата, която бе отбелязана на картата в близост. Оказа се много ценна за нас в този момент. С Пепи слязохме да заредим вода. Водата не бе много студена, но беше пивка. Аз се намокрих целия с цел да се разхладя. И днес жегата ме мъчеше, но в сравнение с вчера си е направо песен.

Плановете ни бяха да нощуваме в х. Върбишки проход, тъй като къща за гости Еделвайс бе пълна. Това наложи лека корекция на първоначално начертания маршрут. За да не обикаляме 2 км, от местността Занкая кривнахме по коларски път към Върбишкия проход. Върбишкият проход е автомобилен път, който забележете е част от първокласната пътна мрежа на България. Въпреки това, този проход е целогодишно затворен заради лошото си състояние.

Върбишкият проход е известен и с историческо събитие – тук хан Крум разбива византийците през 811 г. Всичко, което ви написах в последните няколко реда ме подсети за един типично Български виц, който напълно описва състоянието на пътя през Върбишкия проход: "Когато TIR-аджията Никифор Геник I видял, какъв ремонт са направили на Върбишкият проход фирмата „Крум Страшни“ и казал: И птици да бяхме, пак нямаше да можем да го преминем".

Прекият път през Занкая се оказа трънлив и с доста сериозна денивелация за кратко време. Този 1 км ми се стори цяла вечност, но с излизането на асфалта обух бързоходките и за нула време стигнахме на х. Върбишки проход (470 м н. в.). Часът бе 13:40. Време си беше за обяд.

Когато пристигнахме в хижата вече беше станал ужасен пек. Малко преди ние да дойдем от тук бе минала голяма група, но хапване имаше. 

Хижата се стопанисва от младо семейство с детенце на около 3 годинки. Малкият Марти е голям образ и много сладко приказваше. Въпреки, че бях изморен, гладен и умрял от жега – хлапето дойде при мен и ме излекува буквално за секунди. Поръчахме си за хапване, взехме си биричка с Велко и зачакахме манджата. Студената бира ни разхлади и ни върна на този свят. Хапването пък ни спести поредният сух обяд. Всичко бе вкусно и в приятна обстановка.

Настаниха ни в апартамент с 2 стаи, но обща баня и тоалетна. Успяхме всички да се изкъпем и да изперем дрехите. Адската жега на вън успя да ги изсуши за нула време. Очаквахме към 5 следобед да завали. Започна да се облачи, да подухва, но така и не заваля. Но факт е, че дрехите ни вече бяха сухи на барут.

Вечерта седнахме да вечеряме към 19:00 часа. В хижата пристигнаха и други туристи. Ресторантът пък се напълни и от хора, който са дошли просто на разходка до тук. Атмосферата бе много приятна, обслужването – чудесно. Въртеше ми се идея да отидем да вечеряме в бистро Барбой, но се оказа, че сме взели правилното решение, като сме останали тук.

Легнахме си малко след 21:00 часа. Чувствах се вече отпочинал. Можех още сега да тръгна към Риш, но уви! Трябваше да изчакаме сутринта ...

 

Ден 16: Върбишки проход – Ришки проход

Изминати 31 км за 10 часа с почивките

 

Тази нощ си беше страшно. Часът беше 2:15 и се събудих от мощна гръмотевична буря. Гърмеше, святкаше, а дъждът с градушката бяха такива, все едно идва краят на света. По прогноза за времето всичко се съвпадна. Даваха го да спре да вали към 6 сутринта. Такива бяха и нашите планове за потегляне.

След кратка, но нестабилна дрямка се събудихме към 5:15. Започнахме да си оправяме багажа, като плановете бяха да тръгнем едва след като спре да вали. Погледнахме пак прогнозите за времето. Дъждовно го даваха до 6 часа. След това времето щеше да е ясно, като към 9:00 часа пак щеше да има заоблачаване, но вероятността за валежи бе едва 45%, а количеството на падналия дъжд под 1 мм. Градусите пък щяха да достигнат едва 24. Днес щяхме да имаме перфектно време за разходка в планината! Поне според синоптиците …

И все пак в 6:20 с Ани, Велко и Пепи потеглихме. Пак, отново и за пореден път сме заедно. Преди това минахме през кухнята за да си вземем храната оставена ни от хижарката. Количеството и качеството бе по-добро от колкото очаквахме. Днес определено нямаше да ходим гладни. На входът на хижата пък се запознахме с 2 момчета – Жоро и Наско. Те също правят Ком – Емине, но имат график различен от нашия.

С излизането от хижата поехме по жълтата маркировка, която щеше да ни изведе на магистралната пътека на Ком – Емине след малко  над километър. В началото си пътеката бе добре маркирана. След това постепенно се губи, както пътеката, така и маркировката. Тук навигацията доста помогна. Наско и Жоро ни застигнаха малко преди минералният извор „Върбица“. Тяхната навигация не им вършеше работа тук и се присъединиха към нашето стадо. На минералният извор имаше мост, но от двете му страни имаше врати с ключалки. 

Малко по-надолу видяхме брод на реката и я пресякохме там. След като преминахме от другата страна на реката, Ани просто пробва една от вратите и се оказаха отключени. Язък за барута!

Продължихме с бодра крачка напред. Днес бе хладно и приятно. Вървяхме с бодра крачка напред и си приказвахме. Наско се оказа доста приказлив. Теми за разговор определено не липсваха. Спряхме на първия навес с чешма, за да попълним водните запаси. 

Знаех, че тук чешмите са на често, но след горското стопанство е безводно и километрите след това не са никак малко. Понеже съм си патил, гледах да поддържам известно количество вода е резерв.

Крачката ни спореше и към 9 часа вече бяхме пред Горско стопанство Елешница. Посрещнаха ни няколко от служителите там. Разрешиха ни да си налеем и вода. За какво ни беше тази вода … само я наляхме и то взе, че заваля. Преръси, но съвсем леко. Уж само 45% вероятност, но все пак синоптиците бяха прави и познаха. На теория – това беше дъжда за днес. Ние пък решихме, че можем да похапнем под стряхата на стопанството. Речено – сторено. След като хапнахме и вече не валеше. Продължихме с бодра крачка нагоре по Пътеката.

Ани на няколко пъти чу, как с Наско си говорим за „Ужасът на Риш“. На няколко пъти ме попита „Какво толкова пък ужасно има там?“. Истината е, че „Ужасът на Риш“ не е нещо, което може да се разкаже. Това е нещо, което се изживява, а Ани нямаше търпение.

Малко преди местността Голямата нива започна да гърми. Беше 10 без 15. Очаквахме по-скоро слънце да грейне. Извадих телефона и погледнах прогнозата. Усмихнах се. В тези часове нямаше никакви шансове да завали. 

Докато с Велко и Пепи коментирахме, че тук в гората даже капчица не пада върху нас, изведнъж направо си се изля. Докато извадя дрехите си за дъжд и се облека почти не ме намокри. Все още бях убеден, че ще вали максимум 10-на минути и ще спре. Останалата част от групата бе на същото мнение. Седяхме си така на пътеката 10-15 минути и чакахме да спре. По едно време Наско и Велко почнаха да се шегуват, че така можем да кибичим цял ден, но имаме още доста път. 


Решихме да тръгнем леко нагоре. Ани обаче бе неподготвена за тези условия. Специално днес за този преход се бяхме въоръжили с мрежи против насекоми, всякакви мазила, които отблъскват мушиците. Бяхме облекли стари дрехи, които няма да ни е жал ако се скъсат по тръните. Но за такова количество дъжд не бяхме подготвени. Още повече, като дойде Стоян да ни донесе провизии на Шипченския проход, Ани реши да се отърве от панталона си с мембрана, защото само и тежи. Днес и предстоеше да страда от това свое решение.

Продължихме да се движим макар и бавно – доста уверено. Така достигнахме емблематично място по Пътеката. Бяхме в местността Голямата нива. Следваше „Ужасът на Риш“. Избрахме южната пътека, която според други минавали Ком – Емине е по-добрия избор.

Както написах и по-горе, бяхме подготвени за други условия, но днес програмата на „Ужасът на Риш“ бе различна. Мушиците ги нямаше, но за сметка на това трънаците бяха там. Бяха толкова големи и гадни, че направо се молех на глас да ми оцелее любимата мембрана, както и панталона. Валеше дъжд. При побутването на всяко едно клонче по обраслата пътека, се изливаше вода върху мен или в краката ми. Като най-добре екипиран бях най-отпред. Макар и екипиран с Гортекс мембрана от горе до долу, след около час ходене вече усещах единия си чорап мокър. Често по трънаците виждахме парчета дрехи, които са се оказали ловен трофей на трънаците по пътеката. На едно място даже мрежичка за насекоми бе паднала в жертва на тръните. Беше декатлонска и в момента ги няма в наличност по магазините.

Ако си мислите, че това бе единствената гадост – лъжете се. Освен, че пътеката често се губеше и бе трънлива, маркировката бе адски подвеждаща на някои места. В местността Чаирите само навигацията ни спасяваше, за да хванем правилната посока. Там изкачването бе стръмно нагоре, без ясна пътека. Като излезеш  на черен път, много трудно човек се ориентира на ляво или на дясно да тръгне. Вероятността да тръгне в обратна посока не е никак малка. И за да е пълна гадостта – беше кално и се пързаляше. Не щеки, пикел си трябваше днес … И това не бе съвсем достатъчно. Множеството паднали дървета тук ни караха да мечтаем и за моторна резачка. Просто тези 10-на километра бяха не толкова тест на физическите ни възможности, колкото на психиката.

Планът като цяло бе да направим голяма почивка, когато спре да вали. Този момент така и не идваше, а си бяхме гладни. Малко след като приключи изкачването и почнахме спускането се спряхме в м. Кариерите. Ей така на пътеката седяхме прави и си хапвахме. Шегувахме се по между си, че който каже, че краката му са сухи – със сигурност лъже.

След като хапнахме, продължихме отново шестимата напред. Малко след това ни настигнаха Иван и Веско. Те бяха нощували в къща за гости „Еделвайс“. Поздравихме се, разменихме пет приказки и ги пуснахме да вървят напред. Наско и Жоро пък като ги видяха и моменталически ни изоставиха и продължиха с тях. Даже едно „чао“ не казаха. Но това си бе техен избор. Ядрото на нашата група от 4 човека се запази и продължи дружно напред.

След известно ходене достигнахме до чешма построена в памет на Христо Христов от Карнобат. 

Едва от съвсем скоро не валеше и чак сега се замислих, че вода почти не сме пили. То днес с тоя дъжд ни бе писнало от вода. Тук вече имахме обхват и се обадих на Назми от с. Люляково, да потвърдя, че тази вечер ще спим в неговата къща, а и да напомня, че трябва да ни вземе от Ришкия проход.

От тук вече преходът бе по-приятен и без допълнителните екстри, които имахме само до преди малко. Най-накрая достигнахме и до място с гледка. При това хубава! 

Тук спряхме за кратка почивка. Днес освен, че не сме пили много вода, не бяхме и почивали. И все пак не чувствахме и умора. И докато си мислихме, че сме видели всички гадости днес, се оказа, че отново грешим!  В последния километър от маршрута ни за днес ни чакаше изненада. Пътеката по която се движим бе станала на река. Сега водата се бе оттеглила, но по нея имаше толкова много кал, че просто е трудно да се опише. На места се затъваше, без да преувеличавам, до кокалчета. Калта бе толкова лепкава, че при опит да си преместя крака и тежестта на калта почти ми събуваше обувките. Имах чувството, че са ми налели олово в обувките.

Най-голямата ни радост бе като стигнахме асфалтовият път на Ришкия проход. Часът бе 16:15. Уговорката ни с Назми беше някой да ни вземе в 17:00 часа. Той обаче сподели, че няма възможност точно тогава да дойде да ни вземе, но ще изпрати своя баща. Каза да не се притесняваме, няма да ни остави да спим в гората.

Въпреки, че бе късен следобед, напече яко. Ние пък имахме свободно време и се заловихме да си чистим обувките. Звучи елементарно, но проклетата кал все едно бе катран и то от този лепкавия, който използват в пътното строителство. Не останаха тревички и клечки по прохода. А пътуващите по пътя ни гледаха със смаяни погледи.

Точно в 17:00 часа се появи бащата на Назми – Осман. Човекът спря при нас и попита, ние ли сме 4-мата Ком – Еминейци. След положителен отговор от моя страна, човекът слезе и ни помогна да натоварим тежките си раници в багажника на колата. Поехме към с. Люляково. Никога не бях чувал за това селце. Според данни на НСИ тук живеят 1800 души. Осман се оказа приятен събеседник. От него научихме доста за селото. Каза, че в селото има всичко, даже и банкомат. За храната – да не го мислим. В село Люляково гладни няма да останем.

Признавам, че леко с недоверие слушах през цялото време, но с пристигането в с. Люляково ми направи впечатление, че е доста оживено. Къщите изглеждат добре поддържани и най-важното – обитаеми. В селото видяхме табели за Айтос 30 км и Бургас 61 км. В този момент ми замириса на море ...

Осман ни закара точно пред къщата на Назми, където на прага ни чакаше самият Назми. Човекът си заряза работата, за да дойде да ни посрещне и да се запознае с нас. Покани ни да се настаним и гостоприемно ни обясни за банята, кухнята, от къде да си напазаруваме ... всичко! Сякаш посрещаше скъпи гости. Честно казано впечатлих се. Стаите бяха чисти, приятни, имаше си всичко. Почнах да се чудя, къде е уловката. Излязох вън и дръпнах Назми настрани, за да си поговорим за пари. Оказа се, че няма лъжа, няма измама. Трансферът днес и да ни върне утре обратно на Ришки проход струва 30 лв, а нощувката си е отделно.

Взехме си по едно душче и посетихме местният хранителен магазин. Отново попадаме в добре зареден магазин. Само домати и краставици нямаше, но обяснението на продавача бе просто: „Не вървят особено тук на село“.

Назми ни покани да използваме лятната кухня. Тук Ани и Велко се развихриха с готвенето. Ние с Пепи като известни кулинарни критици, просто гледахме и им правихме компания. С Велко си отворихме биричка, Назми и съпругата му дойдоха при нас да се видим и на моабет. Оказа се, че предната вечер тук са били двамата бащи с дечицата колоездачи. Назми се сети и за още един-двама легендарни Ком – Еминейци. Като цяло страшно приятна компания ни бяха. Малко по-късно нашият домакин каза, че ни оставя, защото отиват на сватба. Разбрахме се за трансфера утре и от къде ще ни вземат. По-спокоен от тази вечер не си бях лягал. Знаех, че на следващият ден ще продължим добре отпочинали, знаех и че морето е близо. Оставаха само три дни, но и трите бяха с по-големи километражи. Към 21:30 вече бяхме по леглата. Тази вечер направих бойкот на метеорологичните сайтове. Утре каквото – такова.

 

Ден 17: Ришки проход – с. Дъскотна

Изминати 31 км за 9 часа с почивките

 

Днес с чиста съвест мога да кажа „Добро утро!“. С Ани се събудихме сами в 5 часа без 1 минута. Само минутка след това чухме гласът на ходжата от местната джамия. Оказа се, че освен аз и Ани, Пепи също го е чул. И тримата бяхме на мнение, че този човек има уникален глас!

Оправихме си багажа, минахме през банята, с Ани даже имахме време да закусим. За никъде не бързахме, защото уговорката ни с бащата на Назми – Осман, бе за 6:00 часа пред къщата.

След вчерашния преход, който си бе с елементи на плуване, за наша изненада обувките ни бяха изсъхнали. Аз се бях подготвил психически, че ще ходя с маратонките, но слава Богу това нямаше да се случи.

Точно в 6 часа без 5 минути пристигна и Осман. Човекът търпеливо ни изчака в колата. Точно като обявяваха часът по Националното радио, ние затваряхме вратите на колата. Така точно в 6 часа потеглихме към Ришкият проход. Половин час по-късно вече бяхме на изходната си позиция за днес – Ришкият проход.

Днес бе хладно и приятно след вчерашният дъжд. Тук също бяха паднали значителни количества. На места си беше кално и имаше локви. Но пък чистият въздух и хладното правеха условията идеални за ходене. По-странното обаче е, че нито аз, нито Ани, нито Пепи имахме сили днес. Или по-скоро мотивацията ни нещо не бе на ниво – така и не разбрахме какво става.

И все пак, днес денят ни по Пътеката ще започне с малко история. Тук в района през 811 г. в Хан Крум е разбил византийците. По ирония на съдбата, това се случва в подножието на вр. Голям карък. Да, определено Никифор не е имал късмет …

След кратко ходене се озовахме край Петоструйната чешма и заслонът до нея. 

За мое учудване, на чешмата нямаше вода. Това е супер нетипично за това време на годината, но за втори път се случва. Там с минаването си без да искаме събудихме един турист, който се показа от спалния си чувал. Ми кво?! Време му е да става. Часът е 7, за кога ще спи?

В началото мислихме, че това може да са Наско и Жоро, но техният план бе за нощувка в заслона на Хазим Горския. Веско и Иван пък бяха резервирали в мотел „Хан Крум“.

След кратко и приятно ходене достигнахме и култовият заслон на Хазим Горския. Именован е на Бай Хазим от село Люляково, който има над 30 години служба към горското стопанство и гората. 

Позволявам си да цитирам едно интервю за БНР с Хазим от 2017 г.:

„За мен тя (гората) е целият ми живот – споделя той. – Всяка сутрин влизам в нея като лекар. Оглеждам всяко дърво за вредители и болести, изследвам района за ерозионни дейности и след това докладвам на ръководството на горското ни стопанство. За 30 години служба съм засадил безкрайно много фиданки и днес, когато минавам покрай гора, засадена от мен, много се вълнувам. Познавам всяко дръвче, всяка пътечка. В района на село Люляково растат дъбови, букови и по-малко борови  гори.  Аз съм привърженик дъбовата гора сама да се подновява, тоест от падналите жълъди да растат млади дъбови фиданки. Тогава те стават по-силни и устойчиви на ветрове, дъждове и студове, достигат вековна възраст и винаги са по-издръжливи на болести и вредители. А отглеждането на фиданките в разсадниците отнема много време. „Радио България” не пропусна да го поздрави по случай Седмицата на гората. Предаваме и неговото послание: Нека всеки да обича българската гора, да се гордее с нея, както аз се гордея, че й служа.“

Крачейки из гората и сещайки се за думите на бай Хазим, аз също се вълнувах. А гората тук наистина е прекрасна! Наляхме си вода от чешмата край заслона на Хазим и продължихме. Днес не сме се презапасявали с вода, тъй като чешми имаше на често.

Крачехме си с лежерно темпо без да бързаме за никъде. Гледахме да си пазим краката и да избягваме калта, защото залепвайки по обувките ни, калта ни правеше по-тежки и по-трудно подвижни.

Достигнахме и някакъв ловен заслон, от който трябваше да се отклоним в ляво. 

От тук се движихме в по-рядка горичка, но днес просто не беше горещо. Движихме си се в пакет и си приказвахме. Днес Велко беше взел думата и се стараехме да не го прекъсваме, защото темата бе доста интересна, гледната точка на Велко също! На следващият навес спряхме за голяма почивка. Хапнахме, пийнахме вода и продължихме напред.

Излязохме на открит участък. 

Слънцето грееше, но въпреки това беше приятно. Поглеждайки навигацията просто за сверяване на часовника бях впечатлен, колко много чешми има в района. Това днес ни бе от огромна помощ, защото не се налагаше да носим вода на гръб. Буквално крачехме с по по-малко от литър в раниците си.

Достигнахме до разклон. И двете пътеки щяха да ни заведат на едно и също място. Едната минаваше през село Рупча и по асфалтов път се стигаше до село Планиница, а другата бе през горски пътеки и черен път директно към с. Планиница. Избрахме втория вариант за да избегнем асфалта и да се движим по сянката.

Изборът на пътека се оказа добър. От време на време попадахме на сенчести участъци, чешми имаше доста по пътя. На 2 пъти засякохме сърни. Бяха много красиви и любопитни.

Малко преди село Планиница чешмите вече бяха сухи, но това не беше драма. За село Планиница знаехме много малко. Намира се на 228 м н. в. Знаехме, че населението е около 1400 души. Знаем и че има село с това име и в подножието на планината Черна гора.

На центъра на селото имаше голяма и красива чешма. 

Пихме вода от нея, наляхме си за из път и продължихме. Решихме да не спираме тук, защото тъкмо ни беше дошла крачката. Така се бяхме засилили, че местния патрул на КАТ ни спря за превишена скорост. Само да поясня: местните катаджии са ято домашни патици. Точно в края на селото тези патици пресичаха всеки път, когато се появи кола и когато се появихме ние. 

Нашата скромна група разбираше от намеци и спряхме. Тъй като ни предстоеше предимно асфалт, с Ани сменихме обувките с бързоходките за последните ни 4 км днес. Така крачката ни спореше повече. На излизане от селото минахме покрай Алабаш чешма и закрачихме към с. Дъскотна и вилата на Ральо. Тъй като бе следобед, слънцето почна да си напича както си му е реда. Но дори и тук имахме попътна чешма на която спряхме да се разхладим. Не беше адска жега, както предходните дни, а си беше съвсем търпимо. Малко след крайпътната чешма преминахме по моста на река Луда Камчия, а след нея и бе 3-тия и последен ЖП прелез за цялото Ком – Емине. От тук минаваше третото жп трасе през Стара планина.

Малко след жп прелеза стигнахме до пряката пътека за Вилата на Ральо. Беше леко стръмна, но без проблем се качихме и четиримата. В първия момент като видях вилата на хоризонта и си казах „Леле, къде попаднах?“, но като приближихме и определено ми допадна местенцето. След 9 часа преход, през който го давахме лежерно и без да си даваме зор се озовахме във Вилата на Ральо (130 м н. в.). 

Посрещна ни съпругата му и понеже сме семейство ни настаниха четиримата в 2 отделни стаи. Стаите бяха чисти, а матраците бяха може би най-удобните на които спахме от началото на прехода. За наша изненада Наско, Жоро, Иван и Веско ги нямаше още.

Показаха ни кухнята на вилата и адски много ми допадна. Имаше си касичка в която оставяш 2 лв. и като отвориш хладилника си взимаш ледено студена бира. Но още по-хубавото е, че в двора на хижата има беседка, пейки и милион други опции да пийнеш студена бира под сянката. Друга готина екстра бе лятната баня. Не се бях къпал със слънчева вода от дете. Малко по-късно се появи и самият Ральо с двете му щерки. Ани предположи, че са близначки, понеже много си приличали. Аз се пошегувах, че Ани не е добре с очите, да не и обръщат внимание, а момичетата се засмяха.

Взехме си по едно душче и си изпрахме дрешките. С Велко направихме най-важното за днес – да си вземем по бира и за мезенце фъстъци. Въпреки, че напичаше, тук на сянка бе много приятно. Трябваше да отидем до хранителния магазин в селото, но чакахме малко да захлади, а и бира имахме да пием.

Около 17:00 часа се появиха Иван, Веско, Наско и Жоро. Тишината и спокойствието свършиха, но и без това бе време за магазина. Иван и Веско тръгнаха за магазина почти веднага, а ние с Велко чакаме момента, когато няма да ни мързи и двамата. И все пак този момент дойде около 18:00 часа. Тръгнахме по черния път към село Дъскотна. Малко след портала ни застигна на Ральо една от щерките и ни предложи да ни метне с колата до селото. С Велко не сме чакали втора покана и се натоварихме в колата. Момчето, което се возеше до нея се оказа плевенчанин, даже ми беше комшия. Живееше през блок от мен. Колко малък е света!?

В хранителния магазин на селото имаше всичко. Все едно бях влязъл в Кауфланд. Напълних чантата и се наредих на касата. Малко трудно се разбрах с момичето на касата заради езиковата бариера, но се разбрахме. На излизане ми се прияде и сладолед … естествено, че си купих! В този момент се появи и Пепи от някъде, а Велко отиде до съседен магазин за диня. Вече ми се утвърди като ритуал в края на Е-тата да ям диня. И Е3 (Ком – Емине) не беше подминато от тази хубава традиция.

Докато се прибирахме към Вилата на Ральо срещнахме Веско в селото с бира в ръка. Те също пазаруваха за вечеря.

След като се прибрахме, Ральо ми спретна един инструктаж за портала на вилата. Каза, че го затварят, за да не влизат говедата и други животни. Не исках да го прекъсвам, за да му кажа, че вече сме вътре и файда няма от това затваряне …

Вечерта се събрахме в кухнята на вилата. Ани и Велко се развихриха отново в кухнята, а за другата групичка Веско се изяви като главен готвач. Пихме бира, хапнахме, динята даде фира и беше много вкусна … Забавна вечер беше.

 

Ден 18: с. Дъскотна – с. Козичоно

Изминати 42 км за 12 часа с почивките

Тази сутрин аларма не ни трябваше. Групата на Шаро (Веско, Иван, Наско и Жоро) станаха  в 4:30. Бяха толкова съобразителни, че даже мъртвите се събудиха и отвориха очи. Голяма драма, голямо чудо! Аз се бях наспал, но на Ани въобще не и се ставаше. Тя нещо не успя да спи тази нощ и за да не е сама – будеше и мен. На мен обаче ми беше едно такова морско …

Та все пак в 5 часа станахме от леглото и за предпоследно си компресирахме багажа с WinZIP в раниците. Буквално 10 минути след ставането ни, вече закусвахме в кухнята и бяхме на позиция за отлитане.

Днес Веско имаше рожден ден! Честитихме му и му пожелахме на първо място да е жив и здрав. На второ – да почерпи!

Докато закусвахме, групата на Шаро почнаха да се оправят на вън. В 5:30 часа потеглиха, а ние тръгнахме в 5:35. Докато те си вървяха по царския път, на мен ми светна друга лампа. Нивата, която бе точно до вилата бе ожъната. Огледах се и реших, че като комбайн вършачка мога да мина директно през нивата вместо да обикалям. 

По груби сметки щях да спестя едни 600 метра. Речено – сторено. Включихме челниците и газ през нивата. Стигнахме последните къщи на селото и от там през центъра. Точно там където се разделят двете успоредни пътеки на Ком – Емине се обърнах назад и там в далечината зад нас видях Веско и компания.

Днес избрахме вариантът в дясно, което се води къса подсичаща пътека. Първите 10 км щяхме да имаме само изкачване. Хубавата новина е, че вода има по пътя, а и денивелацията не бе голяма. Вилата на Ральо се намира на около 150 м. н. в. най-високата точка на първоначалното изкачване бе на около 500-550 м н. в.

Времето бе хладно, слънцето все още не бе изгряло. Пелена от сутрешна мъгла имаше над селото. Ние устремено крачихме нагоре. Днес силна мотивация ни даваше фактът, че ще видим за първи път морето. Ей го къде е – 80 км само!

Малко след Камбурова кория навлязохме в гора. 


Пак си бе изкачване, но прохладата на гората е нещо чудесно. При такава сянка и температура – мога да ходя по цял ден и 41-42 км за деня няма да са такава стряскаща цифра. Но да вървя и да ми пече каската по цял ден, водата да ми е топла на чай и да съм в собствен сос – няма нужда.

Тук Пепи взе интересно решение. Беше решил за днес, да продължи сам напред. Направо се разбрахме да върви и да се видим вечерта в село Козичоно. Нищо изненадващо като цяло. Пепи с тия дълги крака прави една крачка, а аз през това време правя 2. Тъкмо ще може да си свери часовника момчето.

На Читакова чешма спряхме за първа почивка днес. 

Подкрепихме се с ядки, вода и кой каквото има. През това време покрай нас мина групата на Шаро. Много им беше чудно, как сме се озовали пред тях. Наско се опита да развива някаква конспиративна теория, че чийтваме, но Иван бързо го поряза като отсече „Просто са минали по успоредната пътека и там са били с добро темпо“.

Пуснахме ги да вървят напред, а след малко и ние потеглихме. На Мехмед Хаджихюсеиновата чешма пък те бяха спрели за почивка, а ние бяхме в крачка и само им махнахме в знак на поздрав. 

Днес явно ще е така. Темпото ни явно се различава доста. Но ние не бързахме. Днес просто трябваше да си извървим километрите и да си запазим максимално краката и силите за решаващият ден – утре.

Достигнахме асфалтово шосе. От тук насетне знам, че на често ще има чешми. Да, наистина имаше и почти на всичките течеше вода. Не беше така студена и сладка като в Централен Балкан, но вода. И със сигурност по-студена от тази в бутилките ни, която по-скоро вече повече приличаше на чай.

Преди село Добра поляна пак ни застигнаха Иван, Веско, Наско и Жоро. Даже близо километър походихме  заедно. По едно време ни се стори, че виждаме морето. Но само гадаехме, дали това е небе или море. Оказа се, че тук на близо има и табела, но сме я подминали. Малко преди с. Добра поляна спряхме на чешмата за почивка. Групата на Шаро продължиха напред. По време на тази почивка с Ани взехме решение да сменим обувките. Предстояха ни дълги асфалтови участъци, които бяха идеални за бързоходките.

Оказа се, че село Добра поляна (492 м н. в.) е доста живо. Имат си голямо училище, читалище и естествено хранителен магазин. Там пък групата на Шаро бяха спрели да хапват сладолед. Махнахме си и продължихме напред следвайки посоката и спазвайки ограниченията ...

Беше започнало да става горещо (за кой ли път). Вода си пийвахме здраво, макар и топла. За кратко се озовахме на бали. 

Не на острова, а покрай поле с бали сено. Съвсем близо село Добра поляна се оказа село Средна махала. Подминахме го на бързо и продължихме към с. Топчийско. Явно доста ни е парило на подметките, щом вече не ни се отбиваше по чешмите за по-студена вода. Така се озовахме край едно блато след селото. Тук взехме решение, че при първата по-хубава сянка ще спрем за голяма почивка. Беше вече около обяд и си беше пак типичната адска жега. Не бях гледал прогнозата за днес, за да не псувам пред толкова много хора. Спряхме на мястото, където се отделяме от асфалта. Хапнахме и починахме за кратко. Продължихме по черния път през рядка гора, която в последствие ни изкара покрай лавандулово поле. Много приятен аромат се носеше. Тук леко сбъркахме, че не сменихме обувките. Дали от мързел или заради адския припек – не помня. Пътят бе каменист и определено не бе за маратонки. По-късно щяхме да берем от плодовете на тази грешка.

Крачейки безгрижно тримата с Ани и Велко си приказвахме, кой какви планове има за морето. Сега вече като се виждаше и можехме да мечтаем, колкото си искаме. Засякохме за кратко пак другата групичка. Уговорихме се в село Сини Вир да спрем за голяма почивка и бира. Така че днес щяхме да се движим предимно в пакет. Село Подгорец се показа на север от нас. Вече беше доста жежко. Нямахме търпение да починем на сянка. Така поехме по асфалтовият път, който така се бе напекъл, че правеше градусите още по-високи. Единствено лекият полъх на вятъра правеше нещата една идея по-поносими. Докато крачихме в жегата мечтаех само за едно – сладолед. Ледено студена диня също би ми се отразила добре, но няма от къде. Дини по селата бол, но студена трябваше да е!

Най-накрая достигнахме село Сини рид (366 м н. в.). Групата на Шаро също тъкмо пристигаха. Бяха купили бира и за нас, защото магазина щял да затваря. Точно преди да врътне магазинерката ключа се появихме аз, Велко и Ани. Влязохме с уговорката, че само на бързо си пазаруваме и си тръгваме. След нашия пазар обаче, момичето обяви, че няма да затваря. Можело от още нещо да сме имали нужда. Седнахме на масите и пейките до магазина и разпънахме софрата. Почнахме да бием лафа здраво. Трима местни се появиха с по едно безалкохолно от някъде. Аз предложих да им освободим масата с багажите, но те отказаха. Просто искаха да са при нас. Беше им много интересно всичко, което си говорим. Ние бяхме на темата „Какви простотии, подвизи и изцепки направихме на нашето Ком – Емине“. Всичко това бе съпроводено с много лафове, смях и разкази на различни гледни точки. Местните някакви любопитни подпитваха от къде се познаваме, колко дни и километра е прехода, защо го правим … някакви такива неща. Обаче го правиха някак супер добронамерено. Беше им странно, какви са ни отношенията при положение, че се познаваме от няма и 2 седмици. Виждаха как до скоро непознати хора са си станали толкова близки, че си знаят вече номерата на обувките, дрехите и дори споделят храна и вода. Но нека не забравяме, каква е магията на Е3 Ком – Емине. Това е пътят на дружбата!

Времето летеше неусетно. Аз сгънах 2 сандвича, сладолед и една газирана минерална вода. Между другото покрай проблемите ми с корема преоткрих газираната минерална вода. Нищо не ме изкушаваше така както бутилка минерална вода Михалково. Обожавам я! По принцип не обичам нищо газирано освен бира, но водата на този преход правеше изключение.

Въпреки, че ни беше много забавно, Аз, Ани и Велко потеглихме първи. Бяхме изминали малко над 25 км до тук, но ни предстояха още поне 15-на. С Ани си знаем лимита и че първите 25-30 км минават неусетно. След това обаче се нижат все по-бавно и по-изморително. Адският припек в никакъв случай не ни помагаше. Даже напротив – тотално ни демотивираше да крачим.

На излизане от селото попаднахме на навес с пейки и чешма. Тук взехме решение да ходим по възможност през горско/полските пътеки, а не по асфалта. Сигурен съм, че ако сложим едно яйце на асфалта, със сигурност ще се опържи.

Тревата бе леко височка и чат-пат имаше по някой трън, но това бе песен в сравнение с „Ужасът на Риш“. Малко след отклонението покрай с. Доброван взе да става хард. Пътеката направо си изчезна. Беше разорано и реално нито пътека, нито маркировка имаше. Вървях като хлапе, което си държи смартфона и лови покемони. Нямаше как! Без навигацията тук умирахме прави. И все пак намерихме пътеката и продължихме. И тук не сменихме обувките, което си беше грешка. Продължихме с маратонките. Морето се виждаше в далечината, нищо че имахме още 50 км до н. Емине.

 През това време Пепи се обади на Велко и го информира, че почти е пристигнал. Каза ни и къде има и къде няма вода. Беше пропуснал да ни каже, че забавната част от маршрута предстои. Но ако ни беше казал за всичко, нямаше да е интересно.

Докато крачехме из треволяците и достигнахме Ръждевата чешма. Както и Пепи ни бе предупредил, тук вода няма. Решихме да минем по маркирана пътека, но марката ни заведе пред един пчелин с кошери. Даже и собственикът им беше там. Извинихме се и тръгнахме по обходната пътека. След като заобиколихме пчелина се озовахме в една лучена нива. Да, няма майтап! Лукът беше събран, но тук-там попадахме на някой друга лукова глава. Беше супер неравно и гадно за ходене. За да е максимално гадно – маркировка почти нямаше и беше доста изровено. Малко след лучената нива обаче излязохме на поляна, а след нея бе Синята чешма. Тук спряхме за по-голяма почивка.

Използвахме момента да хапнем, а Ани си натопи краката в студената вода. Между другото отдавна не се бях радвал на толкова студена и пивка вода. Определено водата тук ми даде сили и ме посъживи.

След почивката продължихме напред. Последните 3-4 км ми бяха доста тегави. Беше ми жега, бях потен, мушици ме кацаха и ме дразниха, определено не ходих с кеф. Всичко се оправяше като си тананиках тази песничка ..

Оставам на котва, оставам в плен.

Голямата локва, Ще видя след ден...

Точно преди спускането за с. Козичоно се разкри хубава гледка към морето, видя се и част от пътят ни утре. Вр. Гьозтепе с неговите 520 м н. в. бе ключова точка от утрешния ден. Тук вече живнах. Ани обаче ми съобщи лоши новини. Краката я боляха зверски. Оплакваше се от мазоли.

Още в самото начало на селото ни правеше впечатление, че тук цари голяма разруха. Типично по български един човечец дойде с кола и ремарке, за да си изхвърли отпадъците в края на селото.

Село Козичоно е известно още и като Еркеч. Най-популярната теория за произхода на името на селото – Еркеч е, че произхожда от турското словосъчетание – „еркен геч“ т.е. „мини-замини“ или „мини по-бързо“. При всички случаи обаче, селото е останало в историята като опасно за отсядане и преспиване място, през което трябва да се премине по най-бърз начин. Според местните „ В Еркеч турски крак не е замръквал. Ако е замръкнал – не е осъмнал“. Към днешна дата в селото живеят около 150 души.

Тук улиците бяха от едри остри камъни. Вече бяхме доста изморени и всяка стъпка бе леко неприятно изживяване. Но пък в селото има маркировка, по която безгрешно да се ориентира човек.

Първата ни спирка бе в хранителния магазин. Той по-скоро изглеждаше като каубойски бар. Купихме си храна за утре, както и вода, тъй като водата в селото не е хубава за пиене. Най-много ме впечатли, че продавачът всичко пишеше на хартия и смяташе пишейки. Няма компютър, няма калкулатор.

На излизане от магазина при мен дойде малко детенце – на около 3 годинки и почна да се закача. Усмихнах се и го попитах, как се казва. Тогава един господин започна да ми говори на развален български, че е германец. В момента, в който започнах да му говоря на немски, той ми отвърна на български, че иска да му говорим на български, защото от 3 месеца е тук с двете си деца и иска да научи езика. Доста добре му се получаваше на човека. За 3 месеца определено се справяше. Единствено се оплакваше, че всички говорят бързо и му е трудно. Човекът попита, какво ни води насам. Разказах му, че сме по Пътеката и той реагира доста свежарски. Каза, че почти всеки ден от тук минават туристи като нас – пеша или с колело. Повечето отсядали в хотел Вятърните мелници, който е срещу неговата къща. Тук аз използвах момента да попитам, къде е хотела и той ни насочи с една дума ... geradeaus. Аз се усмихнах и му казах, че на български е „направо“ и той се усмихна и каза, че е запомнил.

Тъкмо тръгнахме и се появи Иван от групата на Шаро. Заедно потеглихме към мястото за нощувка.

Докато мъкнех чантите от хранителния магазин, минералната вода и раницата си (сумарно около 25-30 кг багаж при около 66 кг лично тегло) минахме покрай сградата на кметството, а до нея имаше и паметник на загиналите във войните от село Козичоно.

В селото има и абсолютно автентична и единствена в България машина за лимонада произведена в Германия в края на XIX век. Лимонадата се произвежда по класически начин, като се бутилира в оригинални бутилки с керамично-телена запушалка. Освен това има автентичен дарак за вълна и вятърна мелница. Като стана на въпрос за вятърна мелница – тази вечер щяхме да нощуваме в комплекс „Вятърни мелници“ и една от тези мелници щеше да се вижда от терасата ни.

Пепи ни посрещна в комплекса, тъй като беше стигнал доста преди нас. Ние бяхме взели днес прехода за 12 часа, а Пепи бе стигнал час и половина преди нас. Беше предупредил, че с Ани сме семейство и щяхме с нея да сме заедно в една стая. Изкъпахме се, изпрахме и слязохме в механата. Там вече ни чакаха Велко и Пепи. После дойдоха Веско, Наско и Жоро. За наша изненада и двамата чехи, които движеха един ден преди нас също бяха тук. Заформяше се сериозна софра!

Понеже Веско бе рожденик, в момента в който ни донесоха бирата му изпяхме песен за ЧРД! Чехите пък удариха всички в земята, като му подариха и подарък – плик ошав и бонбонки PEZ. Настана весело! Въпреки, че по цял ден и всеки ден си общуваме, а в същото време от повече от две седмици почти не комуникираме с външния свят – всяка вечер имаше какво да си кажем. Веселите истории сякаш не свършваха. Всеки имаше какво да каже и сподели. Някъде в нета бях прочел, че старото име на Ком – Емине било „Пътят на дружбата“. Не мисля, че е старо. Това име и днес е актуално ...

 

ДЕН 19: Село Козичоно – н. Емине

Изминати 39 км за 10 часа с почивките

 

И днес станахме доста рано, но щеше да е за последно. Въпреки, че часът бе 4:45 се чувствах наспал и отпочинал. При Ани обаче нещата не бяха розови. След вчерашният ден и двата и крака бяха целите в мазоли. Ходенето с маратонки по острите камънаци на вчерашния маршрут бе взело своя данък. Краката на Ани бяха целите в мазоли и след облепяне и третиране с мазилата едвам си обу обувките. Направо плачеше при обуването. Това не бе най-големият проблем. Проблемът бе, че ни предстояха едни 39 км ...

Слязохме в ресторанта, където нашата домакинка беше станала рано-рано за да ни приготви закуската, да ни изпрати и пожелае успех. За мен лично това бе много мил жест! Да не говорим и за цялото старание, което положиха вчера домакините ни за вечерята. Ядохме шопска салата с изцяло домашни продукти. Скарата също бе така и по думите на всички е била супер!

Изпратихме групата на Шаро, към която се присъединиха и чехите. Ние с Ани, Велко и Пепи оправихме търпеливо багажите си и тръгнахме в 5:30 часа. Челници не ни трябваха, тъй като вече бе достатъчно светло и се виждаше. По прогноза днес го даваха 32 градуса в Козичоно, но на н. Емине щеше да е едва 26 градуса. Съчетано с морския бриз на н. Емине щяхме да имаме перфектни условия за туризъм.

На излизане от селото ни посрещна и култовият надпис „Ком – ЕмиДА!!!“. 

Това даде още по-силен тласък на малката ни, но сплотена група. Усещаше се приповдигнатото ни настроение. Но кулминацията на сутрешния заряд го донесе не кой да е, нашият спътник в 80% от времето ни от вр. Ком до н. Емине – това е слънцето. С изключително красивият изгрев днес, нямаше как да не се усмихнем.

Даже и Ани забрави за това, че има болежки и припкаше напред по Пътеката. Да, тук планината е различна. Не е като е Централен Балкан, Рила или Пирин, но е красива по свой по-различен начин. Когато си и в подходящата компания – красотата може да е навсякъде!

Тъй като днес ни очакваше доста безводен маршрут, раниците ни понатежаваха заради водата. Ходенето не е точно движение по равното, но денивелациите не са големи. Даже мога да кажа, че е приятно. Най-хубавото на днешния преход е, че често виждаме морето. Още по хладно стигнахме първото ключово място за днес – вр. Гьозтепе с неговите 520 м н. в. 

На вр. Гьозтепе е разположена антена (РРТС „Еделвайс“), която ми напомни много за последният ни ден по Международен маршрут Е8 (Рила – Родопи). В последният му ден, който също е 39-40 км, достигнахме вр. Шейновец, на който също имаше такава антена. От вр. Шейновец обаче започваше финалното спускане и бе най-леката част от маршрута. Докато тук тепърва май започваме прехода за деня.

От самия връх няма гледка, но при спускането надолу към махала Плазовец, нещата претъпяха лека промяна. Показа се морето. Какво повече му трябва на един изстрадал Ком – Еминеец в последния му ден по Пътеката?

Достигайки махала Плазовец походихме малко по асфалт и след няма и два километра кривнахме в ляво по черната пътека. Там лесно се ориентирахме с маркировката и седнахме на кратка почивка. Кратката почивка се превърна в голяма почивка. Пепи сподели фурмите си, че той не можел сам да ги изяде, а му тежали. Ние с Ани пък споделихме от ядките си. Ние също не успяхме да ги изядем и част от тях си ги донесохме в Плевен.

След стабилната втора закуска за днес си продължихме по пътеката. Слънцето започна да напича зверски. Гората бе рядка и в повечето време бяхме на открито. Аз упорито отказвах да се намажа с плажно масло. Като ще се опичам, ще се опека като мъж ... или по-скоро ще докарам тен като Вождът на команчите. Ако имаше нещо, което ме дразнеше, това бяха табелите, че тук се ловува целогодишно и било забранено за пешеходци, джипове и прочие. Джипки гледам не липсваха, защо пък и ние да не си мятаме крачоли? Час и половина след махала Плазовец достигнахме главният път между Варна и Бургас. Тук имахме 2 варианта на Пътеката. Единият с около 4 км ходене по асфалта в супер натоварения трафик, а другият вариант е половин километър, но после  следваше разходка в ловно поле. Тук срам или не – взех еднолично решение за цялата група, но смятам, че беше правилното. Избрах вариантът с малкото ходене по асфалта. Въпреки, че бяха само 500 метра, колите направо летяха покрай нас, а големите камиони направо минаваха по на 30-40 см от нас. 

За по-малко от 10 минути бяхме на бившето бистро „Горска фея“. Противно на очакванията ми на чешмата Куручешме имаше вода. Попълних водните запаси, напих се до насита и потеглихме към морето. Ех, колко е готино човек да го напише! А да се обърнеш към бойната група с която сте тръгнали от вр. Ком и да им кажеш „Хайде към морето, че ни чака“ – няма такъв кеф!

Стигнахме до едно място в местността Пикника, където имаше много антени. Решихме, че ще спрем отново за почивка. Ани се държеше като истински планинар и въпреки, че изпитваше сериозни болки – дума не обелваше за това. Велко пък на няколко пъти като си говорихме каза, че просто е мега впечатлен, че Ани не мрънка. Това ако било някоя друга е щяла да омрънка света, а Ани освен, че не мрънка успява да поддържа и темпо.

Извадихме сандвичите и седнахме край пътя. Разказах на всички за моето еднолично решение за избора на маршрут, извиних се, но и добре се аргументирах. Велко и Пепи за пореден път се доказаха като железни и за пореден път ми се довериха. Велко каза, че като са тръгнали с нас, ще ходят по нашия маршрут и нашите планове. Пепи пък непоколебимо заяви, че колкото и да е гадно тук, няма да ходи асфалта да го отнесе някоя кола.

След като хапнахме продължихме. Съгласихме се с всички табели, които ни предупредиха, че сме в ловно поле и че сме тук на своя отговорност. 

По пътя срещнахме двама туристи – мъж и жена. Бяха украинци. Бедните те бяха по-добре екипирани от мен и били тръгнали на разходка до Св. Влас. Питаха за пътя. Понеже не обелвах грам руски и си седях на страни. Другите пък не можеха да им обяснят, на къде да тръгнат. И както не искаха – изведнъж проговориха и други езици. Та в крайна сметка се разбрахме. Тук за момент се разсеяхме и кривнахме от „Пътеката“. Аз обаче се усетих на време и успяхме без много връщане да прихванем пак маркировката. Навлязохме в гора. Очаквах тук да е хладно и да ни спаси от жаркото слънце. Оказах се в заблуда. Пътеката не си личеше и само маркировката подсказва за посоката. Първоначално леко се спускаш, а после имаше изкачване в едни трънаци. Това второто, както не помръдваше грам въздуха си беше гадно. Буквално за няколко минути ми завря чайника и ми наля олово в обувките. Истината е, че бяхме се и поизморили. Натрупаната умора от предните дни също ни оказваше въздействие. В момента в който излязохме от храстите на черния път в м. Чуката – всичко си дойде на мястото. 

Макар и да бяхме на открито и да ни печеше слънцето – чувствахме се добре. Тук вече се усещаше морският бриз. Смело мога да кажа, че ни беше по-хладно от преди час примерно. От тук започва и защитената зона Емине. Откриваха се панорамни гледки към с. Баня и естествено към морето. Тук подвикнах смело „Моренце, ние идваме!“

Почти 3 км след като излязохме на открито, отново навлязохме в горичка, но знаех, че ще е за последно. Крачката спореше и за разлика от други дни, днес не показвах никакви признаци на умора. Така неусетно достигнахме до подножието на вр. Св. Илия (386 м н. в.), който бе последното ни препятствие преди село Емона. Взехме решение да го подсечем. Чешмата под него се оказа, че е пресъхнала, но вода имахме предостатъчно. И така потеглихме с бодра крачка докато не излязохме отново на открито и там се показа то – морето! Тогава се усмихнах с най-голямата си усмивка и почнах да си пея ..

Оставам на котва, оставам във плен,

Голямата локва се ширна пред мен.

Всички Ком - Еминейци вече са тук и с последни стотинки празнуват напук.

Имаме среща във Варна тая вечер, слънцето пекна и жега е вече ...“

 


... знам, че текстът не е точно така, но я ремиксирах според случая.

Без да преувеличавам сигурно 5-6 минути сме седели да се взираме и радваме на панорамата над село Емона. Беше страхотно!

Незнайно как обаче, пак се отклонихме от маркировката. Просто слязохме по пътеката, която заобикаля село Емона. Но там ако трябва да сме честни нямахме работа. Нашата крайна цел бе н. Емине. 

Спуснахме се до асфалтовият път за селото и малко след разклона за селото си оставихме раниците в един храст. Взехме си по бутилка с вода и четиримата тръгнахме към заветната цел – краят на Международен маршрут Е3 – нос Емине.

Слънцето напичаше зверски, но на кой му пука? Ани въпреки болките тичаше като младо сърне по пътеката. Последните метри ги взехме така, сякаш тепърва почваме прехода. Може да не сме започнали Ком – Емине заедно, но така го завършихме. В група! Точно в 15:30 часа Аз, Ани, Велко и Пепи бяхме на финалът!

Предстоеше ни важен ритуал – хвърлянето на камъчетата. 

Избрахме местенце, от което със сигурност като ги хвърлим ще паднат във водата. Справихме се отлично!

Тъй като бяхме пристигнали близо час по-рано от предвиденото, имахме времето и възможността да се порадваме на морето. Както обича да казва Мечо Пух: „Понякога седя и си мисля, понякога само си седя“. Ние като че ли май второто си избрахме. Чуваше се само прибоят на морето. Установих, че вече е трудно да си намериш хора, с които разговорите и мълчанието да са еднакво приятни. Е, смело мога да кажа, че Пепи и Велко бяха от от хората, с които се получаваха и двете! От хижа Кашана до тук са 14 дни. Като за тези 14 дни извървяхме всичките километри неразделно заедно. Нито за момент не ни подразниха с Ани, нито пък сме се карали или делили за нещо. Това го може само „Маршрутът на дружбата“! А аз само да вметна – не мога да ходя с всеки в планината.

Всички тези мисли по-горе ме бяха отнесли на друга планета. В този момент тишината бе нарушена от Станьо Мангъров. Станьо днес щеше да изпълни една трудна и отговорна задача – да ни евакуира към цивилизацията. Днес той бе отделил от времето си специално за нас.

Това което Станьо бе заварил е 4-ма уморени и опечени Ком – Еминейци седящи безучастно, но видимо доволни на н. Емине. Станьо е голям любител на планината и има огромно желание да походим заедно. Днес той имаше планове да дойде с колелото и да движи с нас, но в последствие решил да дойде с щерката си Елеонора, която също е запален колоездач, но с колата. Макар че са от Варна, до сега не бяха идвали на н. Емине. Какъв по-хубав повод да го посетят, нали?

Сбогувахме се с Велко и Пепи. Много се надявам приятелството ни да продължи и напред във времето. Ще се радвам да се виждаме и чуваме занапред. За нас беше истинска чест!

Нашите приятели останаха на н. Емине, от където планираха да потеглят към Иракли. Ние с Ани обаче на следващият ден бяхме на работа.

Със Станьо се познаваме от Nissan Club България. Трудно ми е да се сетя от колко години вече, но не мисля, че има значение. Днес както и в края на Е8 ме евакуира съклубар с кола от любимата ми марка. Също като на Е8, това бе уговорка от преди повече от година. И двамата изпълниха обещания дадени преди повече от година. Дай боже повече такива хора!

Качи ни Станьо в Nissan-a и тръгнахме към храста, в който оставихме раниците. Не щеш ли, по пътя срещаме групата на Шаро. Отиваха към н. Емине. Веско ни посрещна с думитe „Как го правите това и от къде минахте, че сте преди нас?“. Засмяхме се с глас.  Стиснах на всички ръцете. Много се радвам, че запознах и с тези момчета. В началото нещата с тях не тръгнаха добре, но в последствие се доказаха, че са пичове. Бяха един забавен щрих към прехода и внесоха едно разнообразие вечер, като се засечем по хижите. Голямата изненада е, че и чехите бяха с тях. Сбогувахме се с всички. Светът е малък, не знаехме къде пак ще се засечем.

Взехме си раниците от храстите и най-накрая потеглихме. Станьо се усмихна и попита мега делово „Май не ви е било скучно през тези 19 дни?“. Аз без да свалям усмивката от лицето си му отговорих „Чудя се от къде да започна да разказвам ...“

Пътят от с. Емона до главния път Варна – Бургас е ужасен. След като излязохме на главния път спазихме друга традиция. До сега всичките ни Е-та като ги завършвахме, случайно от някъде по радиата тръгваше песента на Alphaville - Forever young. Днес нямахме този късмет и си я пуснахме от тИлИфонЪ.

През целия път разказвахме на Станьо за нашите приключения в планината. На него му беше интересно и постоянно подпитваше разни неща. След като пристигнахме във Варна, първо се отбихме да си купим билети за влака. За моя голяма изненада нямаше билети за спалните вагони. Нямаше и за първа класа. След известно чакане все пак ни намериха 2 свободни места в едно и също купе за втора класа. Така се сдобихме с така ценните за нас билети. Влакът ни бе за 21:55 часа.

Уговорката ни със Станьо бе да седнем някъде на близо да пием по бира. Ние с Ани бяхме още с дрехите си от прехода. Бяхме се поизкаляли, мизерни, днес цял ден слънцето ни бе пекло ... но Станьо явно не се срамуваше от нас. Седнахме в много приятно заведение с чешка бира. Малко с тия дрехи изглеждахме като влачени от пороя туристи, но пък с вкус към хубавото пиво.

Продължихме с интересните разкази и случки в планината, но в един момент Станьо трябваше да тръгва. Отидохме до колата да си вземем багажа и ни изпратиха до морска гара Варна. 

От там Станьо си тръгнаха, а ние с Ани отидохме на плаж. Беше около 19:00 часа и беше доста оживено. Хората около нас бяха добре облечени, по бански, а ние с тези раници и щеки бяхме като спуснати с парашут.

С появата ни на плажа, малкото плажуващи изпаднаха в потрес. Имаше един виц, в който една жена питала мъжа си, как да накара всички на плажа да ахнат, като я видят. Отговорът бе: "Отиди със ските!" Та и нашата работа беше горе-долу такава.

Захвърлихме раниците настрани и седнахме на пясъка. Ани най-накрая с известни усилия си събу обувките и влезе малко във водата. Казваше, че мазолите и са станали ужасни, но от водата и е добре. 

Докато гледах Ани, как се радва на водата, един гларус нападна раницата ми. Видя, че няма вкус на нищо и се отдалечи. Така откарахме близо 2 часа тук на плажа, след което се насочихме към гарата. Ани не успя да си обуе обувките и остана по чехли.

Пристигнахме на време за влака. Всички заминаващи влакове бяха пълни. Явно доста хора ползват услугите на БДЖ. И не се учудвам. Имаше 5 спални вагона в нашия влак и още поне 7 нормални вагона. Влакът бе доста пълен. Точно в 22:00 влакът потегли. Естествено не може без закъснение. Вярно, само 5 минути, но не може без него. Пътувахме доста комфортно. Успяхме даже да поспим. В 3:15 часа пристигнахме в Плевен. Валеше дъжд. Шегувахме се, че по планината не ни валя, но тук в Плевен – няма пропуск. Странното е, че не ни пукаше. Даже не си извадихме мембраните. Прибрахме се вкъщи към 3:25 часа. Теглихме си по един душ и си легнахме в 4:00 часа. В 7:30 часа алармата ни звънна да ставаме за работа. Чувствахме се емоционално заредени! Не всички Е-та са вредни за здравето ...

 

Международен маршрут Е3: Ком – Емине

Въведение   Здравейте! Аз съм Светльо! Планината е моят начин на почивка, развлечение и лечение за всички болести! Да, планината е нещ...